Завинаги - Мария Мустакерска

Срещнах го в момент на силна тъга и болка, когато бях приключила една неуспешна връзка. Запознахме се случайно или може би съдбата ни беше тласнала един към друг, за да заличи неприятния епизод от живота ми. Допивах кафето си, когато в заведението влезе той – висок, представителен, елегантен. Струва ми се, че на някои по рождение им е дадено всичко в живота. Външният му вид просто се набиваше на очи. Седна съвсем близко, на съседната маса. Нямаше как да не го погледна, макар привидно нехайно и донякъде тайничко.

   Щях да се прибирам вкъщи, но сега вече не исках. Приятно ми беше, че в заведението е той, дори и да е непознат. Трябваше само някакъв повод, за да се запознаем и той се яви. Опитвах се да извадя телефона си от дамската чанта, закачена на облегалката на стола, и без да искам тя падна на пода. Той ме изпревари и услужливо ми я подаде.

   Благодарих му и в този момент очите ни се срещнаха. Трудно ми е да определя с каква сила премина ток между нас.

   –Може ли да седна при Вас? Разбира се, ако не чакате някого.

   Кимнах утвърдително, в този момент дори не можех да говоря нормално.

Той седна срещу мене и се усмихна и тази усмивка и очите му бяха невероятни. Почувствах, че ми стана някак леко, усещането на дълбока тъга и болка от раздялата започна да избледнява и аз глупаво и занесено също се усмихнах и разбрах, че нищо не сближава повече от това слънчево настроение, което се създаде между нас. Тогава телефонът му позвъня.

  – Извинете!

  – Кимнах с разбиране, а той излезе навън, за да говори.

   Когато се върна, лицето му беше променено, но се опитваше да прикрие неприятните усещания от разговора.

   –Нека позная. Жена Ви? – казах шеговито аз.

   –Така е – отговори той и замълча.

   Усещаше се, че нещо в отношенията им не е наред, но това си е негова работа. Така си мислех тогава. Достатъчно ми беше, че съм в компанията на красив мъж. Тук си припомних мисъл от разказ на Чехов – „От каквато и чаша да пиеш, все едно, само да се опиеш“. Оказа се, че Марио води курсове в нашия град и имаше още два дена преди да си замине. Излезнахме от заведението, след което се разхождахме дълго в старопрестолния град – Велико Търново, особено красив вечер. И двамата се чувствахме безкрайно свободни и щастливи и времето летеше неусетно в приятен разговор. Винаги съм ценяла добрите събеседници, а може би това е най-сигурният път към сърцето.

   Уговорихме си нова среща за другия ден и се разделихме приятелски. Марио съобщи на жена си, че ще се забави с още два дена и това щеше да влоши и без това обтегнатите им отношения. Посъветвах го да се прибере, аз още не бях готова за нова връзка, въпреки че и двамата бяхме обхванати от лудостта на любовта. Желаех го с цялото си сърце, но се опитвах да не го показвам, защото нещата щяха да излезнат извън контрол. Все пак той имаше дете, а това е голяма отговорност. Времето ще покаже, но на този етап считах, че не бива да се стига до нищо сериозно. Колкото и да обсъждахме проблема, каквито и варианти да обмисляхме, не можеше да се стигне до нито едно разумно решение.

   Дните изтекоха бързо, изпълнени с приятни разходки, заведения и разговори.

   След два дена се разделихме приятелски, въпреки че всеки от нас усещаше в сърцето си много повече от това.

   –Благодарение на тебе забравих поне за малко проблемите, които имам.

   Странно аз се чувствах по същия начин.

   –Ще се срещнем отново – каза неопределено той и се качи в колата.

   –Времето ще реши – набързо отговорих и му махнах с ръка.

   Изминаха много дни от нашата среща, той не ми се обади. Изгарях от желание да чуя гласа му, но аз съм инат, когато най-много искам нещо, не правя и най-малка крачка към него. Точно обратното – опитвах се да го забравя. Но колкото и да се стараех, той се беше настанил трайно в мислите ми. На шега си мислех – грешна любов, но истинска. И когато считах, че всичко е свършило и съм се разминала в живота с човек, когото почувствах много близък, се случи желаното. На вратата се позвъни. Отворих, беше Марио.

   –За колко време си дошъл? – попитах привидно спокойно.

   –Завинаги! Ако ти пожелаеш.

   –И още питаш! – едва успях да кажа. Последва най-хубавата целувка на света.

 

 

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край