Писмо от нея - Вероника Иванова

Най-трудното на едно писмо към любим човек,  с когото не сте заедно е как да започнеш, какво обръщение да избереш. Ако е нещо любовно е твърде лигаво, ако е безлично е страшно. Любими, не си чувал да те  наричам така, но сега го правя. Пиша ти в промеждутъка между две затъмнения на паметта ми. Лекувам се, лекуват ме или така се надяват, не знам кога започнах да забравям. Забелязвам и по другите в болницата, всеки си има по един ярък спомен, сякаш в излъсканите ни мозъци е останало място само за един, сякаш с приближаването на края ти остава съвсем малко което можеш да помниш и моят спомен е за теб. Не знам дори дали мога да го наричам спомен, защото когато забравяш лицата на близките си, забравяш неща от ежедневието, то единственото което си ти, е споменът който ти е останал. За това реших да напиша това закъсняло и навярно напълно ненужно писмо, за да продължа още малко да живея, да дишам, да бъда онази която бях. Напуснах те внезапно и знам, че никога не ми прости. Не мога да се оправдавам и би било безсмислено, ти така и не ме попита никога, когато след години се видяхме.Няма да ти се обяснявам в любов, няма да ми повярваш, любовта преди всичко е действие, а моите бяха далеч от теб, далеч от нас. Има хора, които се втурват и преследват любовта, тичат след нея, причакват я по кафенетата и я търсят по разцъфнали пролетни улици, прегръщат я пред запалени зимни камини в снежните хижи. А аз съм от другите, от тези които я избягват, бягат от нея като от тамян, сякаш усещат че никога не могат да бъдат щастливи, че никога няма да бъде това, което мечтаят, че истината ще убие мечтата. Наивно, поетично, литература. Не зная. Потънах в прегръдката ти като в непознат топъл извор, чувствах се  пръв път обичана, харесвана, чувствах се като някоя друга, някоя  която никога не съм била и никога повече няма да бъда. Любовта ти ме правеше самоуверена и общителна, нямаше и помен от срамежливото момиче,исках да разкажа на света за теб, разбираш ли в този момент аз ти бях огледало, говорех за теб, мислех за теб, когато ме питаха как съм, започвах да говоря за теб. Бях се така разтворила в тебе, че вече не знаех коя съм. Никога човек не е така безумно щастлив, както когато забрави себе си. Каква ирония, една и съща дума, а така различно звучи в болничния коридор и в любовната прегръдка- забрава.

Продължих да те обичам и тогава, когато беше абсолютно безнадеждно и дори тогава, когато не обичах себе си. Сега бавно забравям, парчетата от личността ми се разпадат като неполучени писма по различните пощи по света. Не зная дали щяхме да бъдем щастливи заедно, но в моите просъници аз отново лежа в снега и ти ме прегръщаш, прегръщаш. Колко трае човешкото щастие-една прегръдка? Как е мъчително трудно да пиша за любовта ни, всички думи ми се струват фалшиви, ненужни, глупави…И все пак аз знам, че трябва да напиша това писмо, преди да пропадна в пълната тъмнина на болестта, от която всички спомени изчезват.

Трябваше по-рано да дойда при теб, но не можех, бях се обрекла вече на нещо друго, по-голямо и от теб и от мен,нещо без което нямаше до бъда себе си. След като те напуснах престанах да пиша, помниш, колко стихове ти посветих, как преписвах части от любимите си стихове и ти го подарявах, пъхах листчетата по джобовете на дрехите ти, а ти забързва за  трамвая сутрин ги откриваше и помнеше…Спрях да пиша, спряха да чета поезия. Не можех, плачех прекалено, като бент се отприщваха подтиснати чувства. Нямах право, не можеш ха да го причиня на близките, на децата си. Нямах право да ги удавя егоистично в тези емоции. Макар че имаше нощи, в които си представях как тръгвам, оставам бележка на съпруга и децата си и просто така, без багаж, без минало, тръгвам да те търся из града. Да вия под прозорецата ти като вълчица, изгубила малките си. Не посмях…вече е все едно, сега съществувам в отделин мигове от различни години, времето ме разгражда на хиляди малки спомени, калейдоскоп от снимки, на които не винаги успявам да разпозная дори и собственото си лице.

Под прозореца ми тече река, голяма пълноводна. Прилича на реката на нашия живот, погълнала всичко и ненавист и любов, всичко преминава, всичок отминава и отнася и само паметта придава смисъл на това, че си обичал и си жив.

Писмо от него

Ти разби живота ми. Никога не съм обичал така, макар да имах много връзки и жени след това, срещах се с тях за да се убеждавам, че никоя не мога да обичам повече от теб. И как те мразех, как те мразех. Никога не можах да разбера защо ме изостави, тогава когато бяхме най-щастливи.Софийските улици помнеха нашите щастливи, замечтани стъпки, бяхме щастливи, толкова, колкото не е позволено на човек. Понякога в късните нощи сякаш чувах как ме викаш под прозореца и се втурвах в нощта, да те търся, като луд, обезумял…После се отказвах, до другия ден. Ти така успя да скриеш следите си, никой от общите ни познати не знаеше къде си. Знаеш ли кога ми олекваше, представях си, че си мъртва, че в някоя от безумните нощи съм те открил и съм те удушил със собствените си ръце. Само това ме успокояваше, тази убийствена обич ме докара до тук. Сега вече непрекъснато забравям, не познавам лицата на близките си. Знаеш ли, трябваше да напиша това писмо, дано ти го предадат някога. Тук под прозореца ми тече река, тя всичко отнася и любовта и омразата, оставаш жива само ти в спомена, за да осмисляш дните ми.

Медицинската сестра затвори очите на стареца, малко след него в съня си си отиде и старицата от другия край на коридора. След време две деца намериха писмата им, реката ги беше донесла.

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край