Две жени - Виктория Иванова

Снегът, ароматът на чай, сутрешният вестник ( така и не свикна с новините от компютъра). Всичко й напомняше за зимите от детството и младостта  й, когато градът миришеше на гара през зимата, студена, влажна, малко мрачна, но с онази уютна топлина от ретро снимките, от която не ти е студено и мрачно…Зимата, в която се запознаха със Симеон и тя се прибра пеша от другия край на София, без да усеща бодящият студ по краката си, обути само с тънки чорапи , тогава все още жените не носеха панталони, дори и в големите студове. Гореща надежда топлеше сърцето й… А той красивият, зеленоок студен по архитектура, винаги заобиколен от състудентките си, очевидно влюбени в него или в представата за себе си до него. Тя не вярваше, че когато усети погледа му върху себе си той я вижда като жена. Малко неугледна, неженствена, скромно и бедно облечена, тя нямаше нищо общо със софийските кокони. Но той хареса нея, избра нея, за да й покаже снежна София, пеша. Колко години от тогава…

Внезапен звън на входната врата я накара да се върне от унеса си. Без особено желание отиде да отвори. На прага стоеше непозната жена, видимо притеснена, но уверена в това, което търси. С искрящи очи и пресипнал от студа навън глас. Непознатата нервно хапеше, пресъхналите си устни. Гледаха се така известно време, без никой да продума.

  • Добро утро, простете, аз се надявам, че не греша…
  • Кого търсите, добро утро.
  • Семейство Атанасови? Търся Симеон…аз- възрастната жена се изчерви и смути, сякаш правеше нещо, от което трябваше да се срамува, но не можеше да диша без да го направи.
  • Ами заповядайте, студено е, да не избяга топлото-колебливо Мила я покани да влезе.

След известно време картината беше като от творчеството на руски художник, две възрастни жени, димящият чай, стояха като стари приятелки, наведени една към друга, сякаш се познаваха от години и просто са пропуснали да се видят за последната Коледа.

        Непозната разглеждаше лицето на Мила, с търсещ и любопитен поглед. „Тази жена е обичал той, тази жена е целувал сутрин след като се събуди. За нея е купувал цветя и отварял шампанско за Нова година…Странно, мислеше, че ще я намрази, а я обичаше, защото тя бе обичала нейният любим. Неведомите пътища на любовта. Този, когото смяташ за враг и противник, чрез любовта става роден, близък, насъщен , като единствената ти връзка не само с любимия, но и със самата себе си, с образа на онази, обичаща, красива и вечно млада жена, връзката със самата теб. Само две жени, обичали един и същ мъж знаят какво е…

Мила не разбираше, но усещаше, че тази среща ще е важна в живота й.Като да се срещнеш с някого, когото си видял вече в сънищата си . Предчувствал си го, знаел си, че върви към теб…

-Знаете ли, аз …от години търся Симо, исках да разбера…аз … Обикалях по местата, където знаех, че е започвал проекти, търсех по вестниците информация. После разбрах- тя сведе поглед и гласът и стана дълбок и дрезгав, с онази тъга, която знаеш, че не отминава-беше една мрачна февруарска сутрин, когато видях некролога във вестника. Не заплаках, не можех, не вярвах, че е истина. Предпочитах да продължавам да вярвам, че е жив. Да живея  с мисълта за него беше ежедневие.

Мила не знаеше какво да отговори, на такава чиста обич и откритост. Стана й мъчно за мъничката изгърбена фигура. Бракът й със Симеон беше прекрасен, а тази жена цял живот е обичала една мечта. Протегна ръка и я сложи върху нейната. Любовта може да носи още любов. После свари ново кафе, сипа от френския коняк и отвори старите албуми, имаха много да си говорят. Две души, сродни и близки в любовта си, в спомените, в общата си самота…Просто две жени.

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край