Есенни прозрения - Дари Георгиева

Александър грабна ключовете и излезе навън. Имаше нужда да остане сам. Целият трепереше, сякаш след броени секунди щеше да експлодира. Качи се в колата. Хвана здраво волана, стисна също толкова силно зъби и потегли. Не къде да е, а към гората. Там отиваше, когато не знаеше как да постъпи. Стоеше с часове, а студът слушаше нервните му монолози. Ругаеше така безмилостно, погледът му бе изпълнен с цялата чернилка на този свят. Самообвиняваше се. Както себе си, така и всички останали.       

     И винаги обикаляше около дърветата, и обмисляше безброй схеми. Понякога спираше. Риташе едно случайно дърво и от силната болка падашаше в листата. Заплакваше. Есента винаги бе готова да подслони отчаянието му.

     Пристигна в гората. Нагази с джипа си в нападалите листа и спря. Бяха останали следи от гуми. Есента бе наранена, но дали колкото него?! Седна из листата и започна своята безкрайна изповед.

— Аз не съм виновен, че тя не се поддържа! Не съм виновен и че вече не облича красиви дрехи, роклите ѝ хванаха прах. Тя спря да се гримира. Вече не се усмихва. Постоянно върши някакви неща. Не ми обръща внимание. А аз съм мъж, имам нужда да се чувствам жив!

     Защо тя се държи така? Какво се промени? Защо тя се промени? Или аз съм виновен? Или не, и двамата сме виновни? Защо, по дяволите, вече не е същата? Облича скъсан панталон и изцапана тениска. А преди винаги беше с нови дрехи! Косата ѝ е просто вързана на разхвърлян кок. Няма преси, няма прически...няма нищо! Преди ухаеше на парфюм. Божествено беше. Сега мирише на пържен салам…

     Вярно е, че тя роди. Но пък трябва да се вземе в ръце! Нали е жена? Аз ходя на работа, никой не ме пита колко ми е трудно! И работя от сутрин до следобед! А тя? Просто си седи вкъщи. Да, гледа детето. И какво от това? Колко ли пък е трудно да му дадеш някаква играчка и то ще си кротува!

     Не става така. Вечер тя е изморена, сякаш е копала, а аз ходя на работа! Аз съм строител, все пак. Цял ден мръзна като куче, за да има пари за храна, а тя ме посреща полузаспала. Или е по-добре да си намеря друга. Ще я водя по дискотеки, ще бъде красива, и аз ще съм доволен… Глупости!

     Александър удари с юмрук близкото дърво. Сякаш се засрами от идеите, които измисляше 35-годишния му мозък. Ударът беше толкова силен , че от дървото падна един кестен и го удари по главата. Секунда след удара той погледна нагоре и гледайки листата, които падаха бавно и грациозно в пееща рекичка, го усени прозрение:

— Сбърках!

     Когато се прибера, тя винаги е сготвила. Къщата ухае на препарати, навсякъде е чисто. И дрехите ми са изпрани, сгънати са прилежно, прибрани са в гардероба… Аз съм толкова голям глупак! Не помня от кога не съм ѝ правил подаръци, спрях да ѝ подарявам цветя без повод. А тя...милата ми тя! По цял ден се грижи за къщата, не ѝ остава време да се погрижи за самата себе си! А ако ѝ бях помагал с домакинската работа? Че какво, като съм мъж? Тя преди ходеше по магазините, купуваше си нова козметика, гримове. Сега постоянно е с детето, кога би могла да отиде? И какво изобщо правя тук в момента?! Жена ми има нужда от мен!

     Александър скочи и почисти полепналите по панталона му листа. Качи се в колата и се прибра. На врата го посрещна жена му, разплакана. Детето бе нарисувало стената с пастели, докато тя готвела.

— Алекс! Много съжалявам! Развиках ти се без причина. Но наистина не мога да се справя! Виж каква бъркотия е тук! Ще полудея!

— Мила моя! - възкликна той и я придърпа към себе си. - Аз съжалявам! Бях толкова голям глупак! Прибирах се от работа и очаквах ти да си се справила сама с всичко! Прости ми! Обичам те, любима!

     Той заплака. Тя също. От толкова много време Ивена не бе чувала такива думи!

— И аз теб! - прошепна през сълзи тя.

Кой знае колко време стояха така - прегърнати. Детето обикаляше около тях, микровълновата печка пищеше, стените бяха изрисувани. На фона на този хаос, те бяха щастливи.

— Днес аз ще гледам детето! - заяви решително Александър - Защо не звъннеш на Марая и Теодора? От толкова време не сте излизали по женски! Ето ти парички. Искам да си вземеш нещо хубаво. Наближава и рожденият ти ден. Как ще го посрещнеш така, разплакана?!

— Но Алекс! Сигурен ли си?

— Убеден съм, любима!

Ивена се усмихна и дари съпруга си с целувка.

— Мамоо! Къде ще ходиш? Искам мама! - разпищя се четиригодишното момче.

— Филип! Мама ще излезе с едни приятелки, за да се поразходи. А ние с теб имаме много важна мисия! Знаеш ли каква е тя?

— Не...каква, тате? – попита учудено детето.

— Трябва да спасим къщата от злия магьосник! Виж, стените са изцапани с вълшебния му прах! Ако не го почистим, от стените ще излязат чудовища! Хайде! Взимай гъбата и да започваме! Да спасим къщата!

— Да! Ще бъдем супергерои! - извика детето и се втурна към стената с гъбата.

     Така двамата се погрижиха цялата къща да бъде чиста. Филип бе толкова изморен от борбата със злия магьосник, че заспа още в седем часа. Ивена се прибра, сияеща. Бе ходила на козметик, беше си купила и нови рокли. Александър я посрещна с огромен букет цветя!

— За теб са, скъпа моя, макар никое цвете да не е красиво колкото теб!

Съпругата му се изчерви.

— Благодаря тиии! Любов моя!

— Обичам те! - продума той.

— И аз теб, за втори път днес.

— Да не би да се оплакваш?! От сега нататък ще го чуваш по поне сто пъти дневно!

— Хахахахх! - засмя се свенливо тя - Леле! Къщата блести от чистота! Как си го направил? А Филип?

— Шшшт! Това е тайна! Ние сме супергерои, заедно се борихме срещу злия магьосник и сега е твърде изморен! Заспа преди час. Ела насам, направил съм спагети, както ти ги обичаш!

     Двамата влюбени прекараха вечерта в божествен уют. Бяха щастливи. Така изминаха цели двадесет години - любов и хармония. А малкият супергерой вече бе станал мъж!

     В началото на месец ноември, както преди много години, Александър и сина му отидоха в гората. Седнаха на същото място. Всичко бе същото. Листата - обагрени в най-нежните нюанси на безбройните цветове, реката - все така смирено течаща. Дърветата единствено бяха уголемили короните си, което ги правеше още по-величествени. Александър разказа на Филип за грешката, която бе направил. Филип запомни добре всичко, но най-много го впечатлиха финалните думи.

     "Жената, момчето ми, е отражение на мъжа! Не ѝ ли подаряваш цветя без повод, не ѝ ли казваш колко е красива - загубен си. Това е истинското и най-важното задължение на мъжа! Да се грижи за жена си и да я обича истински! Да ѝ помага, колкото може! С цената на всичко! Да я уважава! Да ѝ казва и ПОказва колко много я цени! Не ти казвам да ѝ купиш палат, или да я заведеш в някой изискан ресторант… Отношението, сине! Жена се печели и се задържа с отношение! Малките комплименти, мъничките жестове - те карат жените да се чувстват обичани и истински щастливи! А, да запомниш от мен! Даже искам да си го запишеш: Няма по-красива жена от тази, която е обичана!"

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край