В търсене на истинската любов - Дари Георгиева

От малка връзките не ми вървяха. Всички се разхождаха с някой под ръка, а аз крачех по пътя сам самичка. Имах чувството, че никой не е като мен и че никой не ме разбира. Опитвах се да разнообразявам ежедневието си. Ходех често на срещи, но някак все не се получаваше.

            До някъде бях свикнала с това, но истинските проблеми се появиха когато станах по-голяма и започнах да живея сама. С няколко колежки постоянно излизахме. Понякога на дискотеки, друг път просто по магазините. Така срещах много момчета, но всички се оказваха неподходящи за мен. Обикновено умея да преценявам хората и много бързо разбирам кога някой ме лъже, но веднъж това мое усещане ме излъга. Бяхме излезли на дискотека и се запознах с едно момче, което ми изглеждаше умно. Заговорих го и така от дума на дума прекарахме цялата вечер заедно. Разменихме номерата си и започнахме да излизаме.

            И така среща по среща, ставахме все по близки, а аз бях влюбена до уши в него и в един момент заживяхме заедно. Бях сигурна, че ще бъда с него още дълги години, но точно за миг забравих всичките си мечти. Ето какво стана.

            Брат ми ми беше изпратил цветя по случай рождения ми ден. Когато приятеля ми ги видя помисли, че са от друг мъж. Направо полудя. За един момент понесох толкова много удари, че направо не успявах да се свестя. Единствено чух затварянето на вратата.

            Чувствах се като най-нищожното същество на тази планета. Плаках много, крещях, ядосвах се. Дрехите ми бяха прашни. Гримът ми-размазан от всички тонове сълзи, стекли се по-рано по лицето ми.

            След няколко минути се позвъня на звънеца. Аз отворих и там бяха три мои колежки, с които се бях разбрала да отпразнувам празника си. Когато ме видяха така-тъжна, посинена и изтормозена много се притесниха и веднага започнаха да ме питат какво се е случило. Аз им обясних с най-прости думи, защото все още бях замаяна. Те звъннаха на полицията. Беше ме яд и в същото време страх, че утре или вдругиден може да причини това и на някое друго момиче. С днешна дата си нямам никаква идея как не съм разбрала от по-рано какъв човек е.

            Дойде и полицията. Започнаха едни дълги, изтощаващи разпити. Хубавото беше, че той е беше с дебело досие и затворът му бе вързан в кърпа. Полицаите започнаха да го търсят и си тръгнаха, а аз останах с приятелките ми, все още неуспявайки да възприема случилото се.

            На другия ден ми се обадиха от полицията. Бяха намерили и задържали онзи негодник. Оказа се, че не съм първата му жертва. Осъдили го на двадесет години затвор. Олекна ми. Радвах се и бях спокойна, че едва ли ще го срещна отново.

            Реших да отида на работа, но това се оказа огромна грешка. Незнайно откъде колегите ми бяха разбрали за случилото се.

            В този момент от живота ми бях безкомпромисна. Фатално строга, безпощадна, безскрупулна. Гледах нагло и си мислех, че така изглеждам силна, но реално всички виждаха тъгата в очите ми. Виждаха през какво съм минала, и колко пъти съм се давела в собствените си сълзи. Колко пъти съм била сама и не е имало на чие рамо да се облегна, в чии очи да погледна и сякаш прочитайки в тях „Всичко ще бъде наред“ да се успокоя.

            Това ме побъркваше. Изражението ми стоеше все така сериозно и високомерно, но отвътре се сривах. Най-големият ми кошмар се сбъдваше. Всички разбираха какво се случва в главата ми и знаеха какво ми се е случило. Тайната ми бе разкрита. Съжаляваха ме и това ме унижаваше. Убиваше ме. Мен и моето самочувствие.

            Бях страшно объркана. Не знаех какво да правя. Едно обаче беше ясно-не можех да се предам. Бях длъжна. На себе си и на майка ми, която се бе поболяла разбирайки, че нещо такова се е случило с дъщеря ѝ. Не знам кой ѝ беше казал, но знаеше. Тя беше много чувствителен човек и приемаше всичко присърце.

            Трябваше да бъда силна. Трябваше да бъда упора не само на себе си, но и на нея. Отчаяно се нуждаех от някой, който да ме подкрепя. Да ме разбира, да ме изслушва и да ме окуражава. Някой, който просто да бъде до мен и да знам, че не съм сама. Този някой обаче го нямаше и това беше факт. Реших да продължа напред, колкото и да е трудно.

            Подредих и почистих апартамента си. Облякох що-годе нормални дрехи и отидох при човека, който в този момент най-много се нуждаеше най-силно от мен.

Майка ми бе седнала на леглото и ридаеше тихо. Щом ме видя започна да крещи. Кълнеше и проклинаше. Питаше се защо тези неща се случват на нас. С какво сме заслужили това. Аз седях до нея и мълчах. Не можех и не знаех какво да кажа. Тя ме прегърна силно и след миг усетих как сълзите ѝ се стичат по гърба ми. Чувствах се безсилна. Майка ми продължи да плаче още около двадесетина минути и след това аз реших най-накрая да кажа нещо. Изтрих своите и нейните сълзи и продумах:

- Спри да плачеш. Станалото станало. Нека се радваме, че поне съм жива и здрава. Момчета на този свят има много-все ще намеря някого, който да бъде като мен. Който да ме обича, да се грижи за мен и да ме пази.

- Дай Боже, дъще. Дай Боже!

Това беше единственото, което каза. Тя беше много религиозна жена и вярваше много силно в Бог. Аз постоях още малко и след това си тръгнах.

            Следващите три месеца все повече чувствах, че всичко започва да се нарежда. Все още не ходех на работа, но имах доста спестени пари и се издържах с тях. От време на време посещавах майка ми и виждах как и тя започва малко по малко да се успокоява, но въпреки това все още беше притеснена за мен. Трите мои колежки ме посещаваха често. Бяха най-добрите ми приятелки. Не говореха за случилото се. Опитваха се да ме разсейват и отново да се върна към стария си живот.

            След седмица се върнах на работа. Приятелките ми бяха говорили с тях, така че всички бяха много дружелюбни с мен и много ми помагаха. Така бавно започнах и да излизам на срещи-все още вярвах в любовта. Няма да лъжа, не стана от първия път. Срещах се с много мъже, но винаги се оказваше, че са поредният глупак, в чиито планове за живота не влизат семейство, брак, деца.

            В един момент обаче успях. Срещнах моя принц на бял кон, моя спасител, моя герой. Запознахме се в същата дискотека. Още щом го видях разбрах, че той е човекът за мен. От далече личеше, че е много интелигентно момче. Сякаш той също имаше такива замисли и веднага ме заговори. Така излизахме на срещи, опознавахме се и постепенно се убеждавах колко невероятен е характерът му. Той беше толкова чувствителен, внимателен и романтичен, че направо се разтапях.

            Вечерите с него бяха вълшебни. Красиви и истински, а нощите бяха топли и уютни. Той не беше първият мъж в живота ми, но беше първият, който ми показа какво е любов. Продължихме да излизаме, като вече беше все по-често и по-често. Реших, че е време да му разкажа. Намерих най-точните думи, с които му обясних всичко. Той реагира много спокойно, прегърна ме силно и каза:

- Обещавам ти, че повече никога няма да ти се случи нещо такова. Спокойно, всичко ще бъде наред!

            Тези думи ме обнадеждиха много. Накараха ме да повярвам в това, което до преди ми се струваше невъзможно. Помолих го за една услуга, той се съгласи и заедно направихме невероятна изненада на майка ми. Отидохме ѝ на гости без да сме я предупредили. Влязохме при нея, тя седеше на леглото и четеше някаква книга. Аз пристъпих напред и казах:

- Здравей, мамо! Това е новият ми приятел - Александър!

Тя се вцепени. След секунда стана и продума:

- Ти имаш нов приятел?

- Да, заедно сме от три месеца. - отговорих ѝ аз.

Тя се усмихна и ни приветства:

- Влезте тогава, елате насам.

Ние влязохме и тя продължаваше да ни гледа изумено, но все така щастливо. След малко тя започна да ни пита „Къде се запознахте?“, „А ти Александър, с какво се занимаваш?“…и така вечерта напредваше, а ние продължавахме да си говорим. За пръв път от цяла вечност виждах майка ми наистина щастлива. Беше спокойна, че вече не съм сама и има кой да се грижи за мен.

            След срещата ни тя ми се обади и през сълзи ми каза, колко много се радва, че съм намерила човека, с когото искам да остарея. Каза също, че това момче е невероятно и е изненадана от неговата чаровност и интелигентност. За нея той бе като светлина в мрака-надежда, че съществува човек, достоен да бъде с дъщеря ѝ. Аз също се разплаках. Бях щастлива, че тя е спокойна и не се притеснява за мен.

            На следващия ден ми съобщиха, че е починала. Когато попитах от какво ми казаха, че е умряла просто от старост. Не се е мъчела, станало е в съня ѝ. Тя вече бе сигурна, че има кой да се грижи за мен и можеше да ме остави. Надявам се, че там където е отишла е щастлива. Тя го заслужаваше, защото беше наистина добра майка.

Времето минаваше, а аз продължавах своето „любовно приключение“. С Александър всичко вървеше прекрасно, разбирахме се, помагахме си, обичахме се истински. След година ми предложи брак. Аз естествено приех и подписахме. И въпреки, че вълшебните приказки приключват с „и те заживели щастливо и спокойно“, това изобщо не бе краят на нашата история. След две години се роди нашата невероятна дъщеря Виктория, а след още четири - синът ни Мартин.

            И така времето минаваше, а ние вместо да остаряваме, с годините ставахме все по-красиви, а любовта ни - все по-истинска.

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край