Разбитото сърце на Купидон - Петя Смиленова

Беше студена февруарска вечер. Купидон приготви стрелите си и тръгна на работа. Братовчед му, когото току-що бе бил на карти, го изгледа закачливо.

- Пак ли на лов ще ходиш сред човеците? – пошегува се.

- Аз не ходя на лов! – възмутено го погледна Купидон. – Аз разнасям любов по света!

- Да, със стрели, които повечето от нас използват за убиване!

Братовчед му определено не приемаше сериозно задълженията на Купидон, но той беше свикнал. Всъщност никой не го вземаше сериозно. Мислеха си, че му е много лесно – хваща двама от гората, бум по една стрела на всеки от тях и готово! Любов за цял живот! Да, ама не! Те не виждаха колко е трудно да се намерят двама души, които да са съвместими. Трябва понякога с години да ги наблюдаваш, за да им разкриеш характерите, после да наблюдаваш някой друг, за да видиш дали е подходящ партньор. И дори когато се намерят две съвместими души, работата все още не е и наполовина свършена. Трябва да намериш начин тези двамата да се срещнат, когато бъдат уцелени от любовната стрела, защото, за да се обикнат, трябва да се погледнат в очите, веднага след като бъдат улучени. Погледнат ли към някой друг, който не е подходящ за тях, ще има разбити сърца, а как мразеше Купидон разбитите сърца, нагледал се беше на хора с такива на младини, когато още се обучаваше за този бизнес и допускаше доста грешки. А пък и стрелата трябваше право в сърцето да се забие, не в ръката, не в крака, не дори в главата. За да продължи любовта докато смъртта ги раздели, стрелата трябваше да се забие право в сърцето! И на всичкото отгоре всичко това трябваше да стане в точно определен момент за всеки човек. Колко много сметки, само за да накараш двама души да се влюбят! А после всички си говореха, че задълженията на Купидон били фасулска работа!

Купидон тръгна към вратата, когато се появи и баба му:

- Трябва ли да стреляш по хората на тази студ! – попита тя.

- Да, бабо! Любовта не пита какво е времето навън! Имам си задължения!

- Поне да си беше изял вечерята!

Купидон повдигна отегчено вежди и излезе. Дори и Купидон да си, баба ти си е баба ти! За момент се зачуди кой ли беше забил стрелата на любовта в сърцето на баба му и дядо му. Нямаше спор, че предшественикът му беше направил доста добър избор. Баба му и дядо му още лудееха като млади влюбени.

 

Градът беше красив през нощта. Уличните лампи осветяваха красиво натрупания по улиците сняг. Идеалното време да се влюбиш. Купидон видя момче и момиче да зъзнат от студ, докато чакат автобуса на пейката на спирката. Прицели се първо в момчето, после в момичето. Право в сърцата и на двамата! Страхотно! Току-що осъзнали любовта си, двамата се прегърнаха и се целунаха. Изглежда вече не им беше студено. Първата мисия за тази вечер – успешна.

После мина покрай възрастна вдовица, която тъжно се прибираше в самотния си апартамент, след като беше нахранила бездомните котки. Самият Купидон я беше пронизал право в сърцето, за да обикне вече покойния си съпруг, но за съжаление дори неговите най-точни стрели не можеха да победят смъртта. Обаче той можеше да я уцели отново. Жената тъкмо отваряше вратата и от нея излезе възрастен мъж, също вдовец, който я задържа, за да може тя да влезе. Бум, още две стрели право в техните сърца и вече двамата нямаше да бъдат толкова самотни.

Оставаше още една двойка. Тези двамата най-трудно ги беше открил, за да ги събере. И момичето и момчето бяха луди глави, макар и в добрия смисъл, а не в смисъла, че са за лудница. Особено момичето. Всички около нея се опитваха да я ,,свалят на Земята“, да я накарат да се държи нормално. Купидон обаче я харесваше такава, луда глава, която следва свои собствени правила, с хубава усмивка, която никога не слизаше от лицето ѝ, освен когато не се появеше някой, който да я учи да бъде ,,нормална“. Купидон знаеше, че ако я свърже с някой, който да потисне нейната лудост, тя щеше да бъде нещастна и завинаги да загуби усмивката си. Затова му трябваха години, за да намери идеалния вариант за нея – някой, който щеше да се наслаждава на лудостта ѝ. И все пак беше успял. И тази нощ те щяха да се срещнат и той щеше да нанесе последния удар.

Намери момичето в парка да танцува на музика, която вероятно тя чуваше само в своята глава. Момчето седеше на пейка, пиеше бира и я наблюдаваше. По едно време и тя се обърна към него. Това беше моментът. Купидон се прицели. И отново уцели право в десетката (или право в сърцата). Доволен от свършената работа, той се разходи покрай реката, но забрави своя лък и своите стрели на пейка в парка.

Бяха минали петнайсет минути, когато Купидон се усети, че му е изненадващо леко. В началото си помисли, че се чувства така, заради спадналото напрежение след добре свършената работа тази вечер. После обаче се усети, че му е прекалено леко. Едва тогава осъзна, че му липсват стрелите и лъка и се върна на бегом в парка. За щастие, откри нещата си. А за нещастие, те бяха попаднали в ръцете на двамата луди, които бе прострелял тази вечер и които явно бяха споделили няколко бири в негово отсъствие. Достатъчно, за да се напият.

- Хей, това е мое! – извика Купидон и тръгна към момичето, което в момента си играеше с нещата му.

- Стрели на сърца, сериозно? – попита подигравателно пияното момиче.

- Дай ми стрелите, те не са за игра! – Купидон вече губеше търпение.

- На мен пък детски ми изглеждат.

- Това са стрелите на Купидон, глупачке! – Търпението на Купидон вече беше напълно изчерпано, той не помнеше кога за последно беше избухвал така.

- На Купидон ли? – попита момичето тихо и ги огледа. После извади една стрела, сложи я на лъка и реши, че ще стрела. И уцели Купидон. Право в сърцето. Той залитна от изненада и падна на земята. – Опа, май убих Купидон!

Лудото момиче побягна към лудото момче, хвана го за ръката и двамата се изгубиха от погледа на Купидон. Стрелите и лъкът му лежаха захвърлени на тревата. Той все пак беше погледнал момичето. И се беше влюбил. Естествено, любовта им беше невъзможна, тя беше влюбена в лудото момче. Самият Купидон се беше погрижил да стане така. Но не беше предвидил, че накрая ще бъде уцелен със собствените си стрели и ще се влюби. Завинаги. Ех, докъде я докара, Купидоне!

Не му оставаше друго, освен да направи това, което всички погрешно уцелени нещастно влюбени правеха – да отиде в някоя кръчма и да се напие. Влезе в първата, която му беше на пътя. Не знаеше много кръчми. Рядко ги посещаваше и винаги беше по работа. Седна на бара.

- Какво ще поръчате? – попита барманът любезно.

- Какво пият хората при разбито сърце? – попита на свой ред Купидон.

- Ами – барманът се замисли. – Всеки пие, каквото му сърцето иска. Ако искаш, вино ще ти сипя. Или ракия. Днес Трифон черпи. На 14 февруари му е празник.

Купидон се съгласи на вино. После отиде до масата на Трифон да му благодари лично за питието.

- Няма за какво да ми благодариш. – отвърна Трифон. – В тази кръчма всички сте ми приятели. Но защо си толкова оклюмал? При толкова много вино и ракия?

- Влюбен съм. – отвърнал Купидон.

- Е това е хубаво. – казал му Трифон.

- Но тя не ме обича!

- Тогава ще я забравиш, какво толкова?

- Не бих могъл да я забравя! Право в сърцето ме уцели!

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край