Засукан свят - Павлин Банков

Идва днес Тишката /името му е Тихомир, ама аз тъй си му викам/ и стиска някаква книга - дебело томче, с тъмножълта подвързия.

   -   Мери, ти Николай Хайтов чела ли си? – ме пита.

   -   Тишка, к`во да ти кажа, може и да съм чела някога, ама не си спомням нищо. Знам, че за Левски беше писал доста неща, разкази...

   -   Искам да прочетеш един негов разказ. Всъщност, ти ще ги прочетеш всичките, зная, но за един конкретен ми  е мисълта. Казва се „Засукан свят”.

   -   Тъй като го гледам това томче – има-няма пестотин страници. Утре  да не е, ама в други ден съм ти го върнала, знаеш...

Лежа и гледам тавана, капандурата и няколкото звезди, пробиващи нощните облаци. Усещам влага в клепачите, стягане в гърлото и в същото време усмивка на лицето си.

На никого не съм разказвала за себе си, никога. На никого....преди да срещна Тихомир. Само той знае всичко за мен...Затова ми донесе днес тази книга. Героят на Хайтов в този разказ е досуш като мен. Цял живот му се случват разни неща и той все не знае за добро ли са или за лошо...

Бях в пети клас, когато мама почина. Баща ми бил избягал в Америка /или поне такава беше на мама версията/, а от живите ни роднини се оказа, че никой не иска да ме гледа. Заведоха ме в интернат, в някакво забутано планинско село. Всички бяха толкова страшни!...Момчетата, остригани нула номер, а момичетата – със съвсем къса коса. Аз като застанах сред тях, с дългата си  руса коса, вързана на опашка,направо....Щяха да ме разкъсат. Косата беше остригана още същият ден, но това ни най-малко не промени отношението им. Но се появи Златко, един едър седмокласник, който явно беше на почит сред останалите. Обяви на всеослушание, че ако някой ме закачи – ще си има работа с него. Така се зарадвах на това покровителство...Реших, че не всички са толкова лоши, колкото изглеждат. Никой не смееше да ми каже или направи нещо – смее ли – нали съм под крилото на Златко!

Не беше минал и месец. Една вечер Златко дойде в стаята ми с още двама приятели. На другите три момичета каза да отидат в съседната стая. После ми нареди да се съблека. И тримата миришеха на алкохол. Съблякох се без да кажа гък. Сякаш бях в някакъв транс, сякаш сънувах. Изнасилиха ме и тримата, един след друг. Болеше жестоко, сякаш с нож раздираха слабините ми, но не виках. Може би, защото знаех, че няма смисъл или просто бях онемяла от страх и ужас.  Помня, че плаках - тихо, безмълвно. Плаках докато го правеха, плаках и след като си отидоха, плаках с часове. Изплакала съм, явно, всичките сълзи, които е било предвидено да произведе тялото ми. Оттогава никога не съм плакала, никога...

Сигурно е било някъде в девети клас. Имахме си в горичката до училището едно местенце, където в междучасията ходехме да пушим. Бяхме петима тогава. Изведнъж, сякаш от нищото, се появи Борджуков, учителя ни по математика. Стои на няколко крачки от нас и гледа право в мен. Другите избягаха, а аз стоя и не мърдам – като статуя. Не пускам дори димящата цигара. Леле какъв бой ми хвърли този човек! Хем ме бие, хем ми говори . Обясни ми, че всичките останали си имат майки и бащи и им е широко около врата, ама аз на кого съм щяла да разчитам. Ако нещо направя в този живот, то ще бъде само и благодарение на мен самата, на никой друг...И така – цяла тирада. Накрая ми съобщи, че докато завърша училището ме иска два пъти седмично след часовете при него. В началото решавахме заедно задачи, после ми даваше само домашни и после ги проверяваше. Накрая, на матурата по математика, само аз имах  6.00.  И така – единственият учител, който ме е бил /при това истински/ ме направи математик. Кандидатствах икономика и изкарах и там шестица на приемния изпит. Само дето нямах пари, с които да си позволя пет години учене в София. Мислех да започна някаква работа, а да уча задочно. Точно тогава на Борджуков синът му се утрепа с колата. Някакъв пиян не спазил предимство и го халосал зверски. Бориха се цяла седмица за живота му, но не успяха. Ходих на погребението. Може би месец след това /вече работех в един завод за електромотори като бобиньорка/ моят учител срещнал Деси, от моя клас, и и поръчал да ми каже да му се обадя. Отидох още същия ден. Много ми беше мъчно за него. Беше добър човек, а какво нещастие само го сполетя. Каза ми да напусна работа утре и в други ден да отивам в София да се записвам редовно обучение студентка. Щял да поеме разходите ми по следването.

Така завърших висше образование. Останах да работя в София, в една банка. И за това почване в банката пак Борджуков удари рамо. Шефът на клона бил състудент на сина му. Отделно и шефът беше много благоразположен към мен. За разлика от заместника му, който ме гледаше на кръв. Всички в банката ме наричаха Марчето, само шефът ми викаше Маруся. Нерде Мария, нерде Маруся! Ама звучеше някак приятелски. А на заместникът си викаше по фамилия, делово.

Няколко години по късно Борджуков почина. Ходех понякога да го видя. Беше корав човек, но се беше предал. Мисля, че умря по желание.Искаше да умре и просто това се случи един ден. Нямаше какво да го задържа повече на този свят, особено след като почина и жена му. Оказа се, че ми е завещал къщата си. Малка, едноетажна къща в малко провинциално градче... Идилия! За жалост, обаче, вече бях с определени позиции в София и хич не ми се връщаше в провинцията. Тъкмо беше дошла и демокрацията и банките набираха здраво сила. Продадох хубавата къщичка, за да купя имот в столицата. Парите, разбира се не стигнаха до никъде. Изтеглих и доста солиден кредит. Не ме притесняваше изобщо. Млада, красива, амбициозна, малко над тридесетте  - морето сякаш беше до колене. А и нещата в последните години се нареждаха идеално.

Шефът влезе и в политиката. Някой го вкара в Голямата игра. Не се разбра как. Един ден паркира пред офиса новото си   Porsche Carrera виненочервено. Влюбих се в тази кола, в момента в който я видях!... Същия ден, в обедната почивка, стана това, което стана. Повечето колеги бяха излезли да обядват. Аз трябваше да преснимам нещо на копирната машина, а тя се намираше при секретарката на шефа.  Нея, обаче, я нямаше /май болнични/ и аз започнах да копирам. В този  момент влезе шефът.Усмихна се и ме изгледа похотливо. Беше ми шеф доста години, но такъв поглед не познавах. Първо тръгна към мен, но се спря по средата. Отиде до входната врата и врътна ключа. Усетих пулса си по всички крайници, но най-силен беше в ушите ми. Ту-дум-ту-дум ту-дум-ту-дум...Шефът пристъпваше бавно към мен и се усмихваше. Гледах право в очите му, но вече не виждах него, а едно отдавна забравено момчешко лице, лицето на Златко, от интерната. Той приближи до мен  и спря.

   -    Маруся, миличка, би ли била така добра да ми направиш една свирка? Мисля, че това би допринесло в огромна степен за по-нататъшното ти израстване в  йерархията на управляваната от мен кредитна институция.

Протегна ръка, хвана ме за косата и повлече главата ми към слабините си. Падам на колене, с втренчен поглед в смъкващият се пред очите ми панталон.

Никога не съм била с мъж. След изнасилването в интерната развих някаква фобия. Само като ме приближи мъж и се разтрепервам. Първо мислех, че съм станала лесбийка, но после разбрах, че не съм. В случаите, когато тялото ми иска своето, започвам да се пипам. И да си фантазирам. Ама си представям мъже, не жени. Представям си ги в еротични пози - голи, страсти, потни, искащи, молещи...А аз – надменна, силна, властна...с кожен камшик...с едната ръка ги налагам, с другата се пипам...И така свършвам...

Панталонът му  се е свлякъл, а  мъжествеността му се клати пред лицето ми. Чувам стоновете му и превъртам. Захапвам и почвам да стискам. Ама истински. Той започва да крещи, да се увива, да моли, да реве...Глъсът му сигурно е чут в радиус поне на километър. Първо мислех да го отхапя. Почти го бях направила, но нещо ме възпря – не знам какво. Отпуснах малко „хватката”,  но не пусках. Той продължаваше да пищи. Отвън тропаха по заключената врата. Накрая бодигардът я разби и влетя вътре с вратата и половината персонал. А аз стоях на колене и с пълна уста, а по бялата ми риза се стичаше кръв....

Шефът го откараха в болница, мен – в ареста /просто не знаеха какво да ме правят/.

Нощта в полицията мислих много. Разбрах, че не съм права. Шефът е мъж, а аз предизвикателно изглеждаща красива, млада жена. Ами приискало му се е – какво толкова?! На другия ден, като ме пуснаха от ареста, купих малко цитруси и се отправих към болницата – да видя колко са сериозни пораженията и да се извиня.

Когато ме погледна – усетих как погледа му проби дупка в мен. Въобще не пожела да ме изслуша, само ме помоли да приближа ухо до устата му. „Мъртва си, Маруске, мъртва!”- и направи жест да се разкарам.

Най-готиният шеф на света, на който години наред симпатизирах и му се възхищавах се опита да ме изнасили и сега се заканва да ме ликвидира!!! „Засукан свят”!

Първо ме уволниха. После ме съдиха за нанасяне на не-знам каква телесна повреда. Адвокатът ми се справи добре и се отървах с две години условно. Присъдата, обаче не беше основния проблем. Проблемът беше, че нямаше банка, в която да почна. В гилдията историята се беше разнесла със скоростта на светлината. А и всички шефове на банки или са приятели, или поне се познават. Започнах да затъвам с кредита. Оказа се, че и на други места нямам шанс. И когато вече бях решила ,че няма повече накъде – пред блока ме причакаха две момчета. Единият с бухалка, другият – не видях с какво налагаше. Припаднала съм веднага, защото нищо не помня, но явно са ме били и след това, съдейки по щетите.

Докторите казаха да се радвам. При такъв побой било цяло чудо, че съм жива. ЖИВА!!! Ами... радвам се. Какво като куцам, не виждам с едното око и лицето ми прилича на вчерашна поничка....Ама съм жива!

Банката взе апартамента. Първите седмици спях в парка, в Борисовата градина/преди и викаха „парка на свободата” – коя свобода, обаче.../. Намерих едно одеало и направих в едни храсти импровизирано легло. Денем обикалях улиците. Като огладнеех се навъртах покрай закусвалните - там винаги някой остава по нещо на масата. Вечер се прибирах ”у нас”, в храстите. Една нощ двама тийнеджъри правиха секс почти до главата ми, без да ме забележат. Така им се радвах.... Млади, влюбени, вярващи, че света е красиво място за живеене... Но после застудя. Намерих още едно одеало, ама студът си е студ.

Иначе, събирам хартия. Ровя в контейнерите, навъртам се край хранителните магазини, след като са наредили вътре стоката и изхвърлят опаковките и събирам. Не се изкарва кой знае какво – дават по 7 стотинки на килограм,  но при добър ден може да се докарат по три, четири, понякога и пет лева. Това са много пари, тъй като нямам никакви разходи. Храня се на аванта, спя в парка, дрехи – от контейнера. Бях дори заделила прилична сума.  Криех парите в едно малко найлоново пликче, което пъхах в обувката, преди да я обуя.

Всичко добре, ама застудя. Тогава се запознах с Ванката – и той клошар като мен. Каза, че имал терен за спане – топло, уютно таванче в центъра. Първата нощ спах като новородена – едно такова топличко, хубавичко.... Втората вечер решихме да полеем случая. Ванката взе някаква евтина ракия и тихо и кротко изпихме бутилката в новия ни „дом”. Напила съм се явно. Сигурно съм казала на Ванката за парите. Изкушил се е, милият. Задигнал ги е, ами че и с все скъсаната ми обувка...

Тогава се запознах с Тишката...

Слизайки надолу по стълбищата на кооперацията с един обут и един бос крак, се оглеждах за някой забравен пред вратата чехъл, който да открадна. Пред една лъскава, метална врата имаше два чифа – мъжки и женски обувки. Пробвах женските – точно моя номер. Но те бяха толкова изискани и лъскави, че душа не ми даде да ги взема. В момента, в който ги събувах, вратата се отвори и се показа  облечен в костюм  млад мъж. Започна да крещи, да ме обижда, да... Повика полиция. Прибраха ме. След няколко часа ме пуснаха – оттеглена била жалбата. Боже, тоя човек така ми се заканваше... След известно време го срещнах отново. Попита ме къде спя. Отговорих му, че не е негова работа. Хвана ме за ръка и ме заведе у тях. Накара ме да се изкъпя и да облека някакви дрехи на жена му. Нахрани ме обилно. Аз вече не обичам да се храня обилно. Става ми тежко – явно стомахът ми се е свил и не може да поема по много, а на мозъкът му се иска...

После ме заведе на неговия таван. Каза, че това е ергенската му бърлога. Наистина – страхотно местенце. Легло, маса, стилаж с книги и тоалетна. Най-смешна е тоалетната, защото е една тоалента чиния, разположена в средата на стаята. Сигурно в долните апартаменти там са баните и просто тук се пада мръсният канал. Водата е в ъгъла и като ползваш тоалетната – пълниш вода в една кофа и я изливаш. Има  и прозорец към небето, точно над тоалетната чиния. Не се отваря, малко е мръсен, но при ясно небе се виждат почти всички звезди.   

Всяка седмица  слизам на вечеря при Тишови. Къпя се при тях, вечерям и играя с децата им /много ги обичам тези сладурчета!/ Тях първо ги беше страх от мен /заради белезите/, но постепено свикнаха и сега, мисля, ме чакат с нетърпение. Правя всевъзможни глупости, само и само да се забавляват...Бях казала на Тишката, че искам по някакъв начин да си плащам „квартирата” . Казах го проформа, защото знаех, че нямам никаква възможност, пък и той не би взел нищо. Той се усмихна и каза, че от другата седмица ще мия входа и с част от парите ще му плащам наем. Така зарязах събирането на хартия. Започнах да чистя и съседния вход. Доволни са хората. Понякога ми дават нещо за ядене,понякога дрехи, обувки...Вече шеста година съм тук. Иска ми се да направя нещо хубаво, голямо за Тишката, но просто не мога да измисля какво. Една нощ сънувах, че е катастрофирал и бере душа в „Пирогов”. Спешно трябвал донор на ...не знам на какво, не си го спомних сутринта. И тогава аз отидох в болницата и легнах на съседната операционна маса...

Тихомир е страхотен – синът, който бих искала да имам....

Странно нещо. Нямах баща - появи се Борджуков и разбрах какво е някой да се грижи за теб. А първо ме спука от бой...

Никога няма да имам син, но се появи Тихомир. Първо ме предаде в полицията, после ме взе да живея край тях....

Лежа и гледам тавана, капандурата и няколкото звезди, пробиващи нощните облаци. Усещам влага в клепачите, стягане в гърлото и в същото време усмивка на лицето си.

Засукан свят...

 

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край