ИМПРЕГНИРАНО СЪНУВАНЕ - Ангел Хаджипопгеоргиев

Ако има най-мързеливо същество във Вселената, то Смъртта е точно обратното на него. Дейна, коректна, упорита и неимоверно организирана. Дори в най-незначителните дребнавости, тя се консултира с персоналния си таблет и никога, ама никога не закъснява. Подчинява се на диктовката, идваща по неведоми пътища, без да се интересува кой подрежда темпорално и графично безчетните имена, а различието в понятията за Време и Пространство дава достатъчен толеранс за да успее с посещения при всичките потенциални клиенти. Универсалният шперц улеснява отварянето на катинари и ключалки с всякаква сложност на отключване, умението да се прави на невидима позволява освобождаването на животите да става с минимален уплах, което пък предоставя на Неизбежната възможността да се чувства морално-хуманна и етично-удовлетворена по един особен, имагинерно-философски начин. Иначе работа като работа, с плаващо работно време и неограничена темпорална граница, без всякаква надежда за пенсиониране и заслужен антракт, но на нея тези понятия са ѝ тотално неизвестни и чужди, така че всичко е наред. Чувства като дълг, родолюбие или раболепие също са нечувани и непрочетени никъде, което я дистанцира от всякаква зависимост към подробности от тоя род, концентрирайки всичките усилия само в конкретността на основното, единствено занятие...

  Поредната ключалка не бе от сложните и коректното ѝ смазване позволява пълна безшумност при влизането в поредния дом. Клиентът спи безгрижно-спокоен до голото рамо на жена си, а лицето му изглежда щастливо-усмихнато под непримиримия лунен лъч, прокраднал се през тюла на пердето. Посяга Смъртта с ножицата за да си отреже кичур от косата му, но по някаква неразбираема прищявка взема абсолютно-абстрактно решение да надникне в неговия сън, да се завре в менталните нива на човешкото създание, които ѝ бяха абсолютна Terra incognita, макар латинският да ѝ беше също така чужд и непонятен. Никога не го бе правила преди, дори не го бе помисляла и се шокира от решението си, но пък като праволинейна и упорита персона не върна импулса в основно положение, а напротив.

   Сънят моментално я вкарва в умопомрачителната си магия, завъртя и завихри възприятията по типичен виртуално-визуален маниер, изпреварвайки технологиите на холографията. И започва Смъртта да визуализира в дует със спящия мъжки екземпляр, който по съвместителство вече кандидатства за преместване в паралелните светове, извън познатите материални измерения:

  По безбрежно, необятно поле аленеят огромни макове, развяват се пухкави глухарчета и прехвъркват пъстроцветни пеперуди. Птички пеят или поне дават такава представа и омагьосаната от очарователната визия си призна сама на себе си, че дори осъзнаваща илюзорността на картината няма сили да се измъкне от нейното обайващо влияние. Някакво лудо слънце свети отгоре и озарява всеки милиметър от ландшафта, наднича в дупките на лалугери, и къртици, прониква дори под листата на тревичките, и се напъхва в пазвата на момичето, тичащо насреща. Косите ѝ се развяват хаотично и все пак подредено, ефирната рокля е станала като крилата на пеперудите, а ръцете сякаш искат да прегърнат целия свят. Такава прегръдка могат само тичащите момичета, с развени коси и рокли, които сякаш искат да прегърнат целия свят. С леко усилие се установява, че тези ръце са устремени не към целия свят, а само към един обект – мъжът, който сега спи, но там в съня е в доста по-млада възраст. Той се появява в едното крайче на картината, също така затичан към чаровното женско създание и силната сензитивност на наблюдаващата усети между двата обекта някаква непозната и огромна по духовна сила емоция. Като че целият сън бе импрегниран с това извънчовешко, направо галактическо чувство, което обединява физическото и духовно взаимоискане в една всемирна дума, която беззвучно прозвучава с екот и божествен устрем – Любов.

  Смъртта се отърсва от вцепеняващата визия и се обляга на стената, все едно върху ѝ се е стоварила многотонна тежест, но при всички случаи товарът не е неприятен или потискащ. Никога досега не е изпитвала подобно нещо, никога може би повече нямаше да го повтори, но то я държи под особено напрежение и същевременно в една сладка отмала вътре в безразличната по презумпция душа. „Човек с такъв сън не бива сега да умре“– взема напълно нереалистично и нелогично решение Госпожа Смърт и както влиза, така излиза от този благословен дом….

   На сутринта мъжът се събуди до голото рамо на жена си с някакво много особено настроение и първата мисъл, зародила се в мозъка бе тази:

    „Смъртта е само един сън...“

 

21.10.2018

Westcliff-On-Sea

     

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край