Кълбото - Светла Дамяновска

Тази история ми разказа моя състудентка по време на купона по случай защитата на дипломните ни работи. В началото я слушах с половин ухо, защото тя надълго и нашироко ми обясняваше как сътворила проекта на паното първо в главата си, после го скицирала на картон и накрая седнала да се чуди откъде ще си набави нужните материали и т.н. и т.н.

Всички ние имахме своите проблеми с изработването на дипломните задания, просто защото за да си творец първото и най-важно условие е да предложиш нещо ако не уникално, то поне достатъчно оригинално. В нашата магистърска програма „Текстилно изкуство“ на Националната художествена академия се акцентира най-вече върху експеримента и артистичните задачи за двуизмерен и пространствен текстил, текстилна скулптура и създаване на текстилни обекти.

Проектът ѝ бил наистина върховен, подчерта тя, но изпълнението му се очертавало трудно, ако не и невъзможно. От една страна видът му бил направо свръхмодерен, от друга искала да ползва изключително и само класически материали. Нужни ѝ били освен копринени и памучни нишки, и такива от чиста вълна, по възможност обагрена с природни материали (тоест с билки, корени и т.н.). Ходила до Етъра и си накупила прежди във всички възможни цветове. После пътувала и до град Чипровци, понеже и там все още има стари жени, които се занимават с преработка на вълна. Останала доволна, почти се успокоила и заложила вертикалния стан в квартирата си, за неудоволствие на хазайката. Дори започнала да тъче по малко. Надявала се, че докато стигне до центъра на композицията все щяла да намери отнякъде онова много специфично червено, което все не успявала да напазарува. Защото темата на паното й била „Сътворението“ и тя много искала да изработи сърцевината на паното в особения цвят на огъня, светлината и радостта.

Да, обаче паното напредвало и на височина, и на ширина, че и обемните му части вече се оформяли, а червения цвят който имала въобще не бил оня, дето ѝ бил нужен. А трябвало вече да затъче него, иначе нямало как да продължи. Излишно е да казва, че сроковете я притискали. Надали има дипломант, който да не се е ужасявал от усещането, че вече трябва да си е предал работата, защото защитата е едва ли не след няколко дни.

Накрая решила да отиде до Златоград, където в историческата част на града още има работилнички, в които продават произведения на народните занаяти. Щом тъкат черги и плетат шарени чорапи, разсъждавала тя, значи все някъде им се боядисват преждите.

Но не заминала за Златоград. Заминала за малкото селце в Северозападна България, където щяло да се състои погребението на баба ѝ по майчина линия, която починала, точно в този напрегнат момент. Минала през Плевен, за да се присъедини към родителите си и заедно продължили към с. Благовци. Там за няколко дни свършили всичко, както си е редно и преди да заключат къщата и да се приберат, седнали да изпият по едно кафе под асмата. Моята позната започнала да се оплаква на майка си, че още не е намерила подходящото червено. Майка ѝ предложила да разровят гардероба на бабата, защото преди да ѝ се образуват пердета и на двете очи жената обичала да плете и вероятно има някакви останали прежди. Колежката ми не била особено обнадеждена, но се съгласила. Не открили кой знае какво в гардероба, но в скрина, в най-долното чекмедже имало кутия от обувки, която силно миришела на нафталин. Познатата ми я отворила и вътре видяла десетина кълбета с вълнена прежда. Преждата била хубава, здрава и в приятни цветове. А най-отдолу, в единия ъгъл греело кълбо точно в онзи непостижим цвят… На момичето за момент му минала мисълта, че това е последният подарък от наскоро починалата му баба, но не познала. Подаръкът бил много по-голям и важен, и бил не от баба ѝ, а от прабаба ѝ…

Когато се върнала в София Радостина веднага продължила работа по паното и скоро малкото кълбо свършило (слава Богу след като била изтъкана най-важната част). След като кълбенцето се развило докрай отвътре изпаднала смачкана синкава хартия, по която личали букви, изписани с химикалка. Колежката ми разгърнала хартията и разбрала, че това е писмо. Някога, по време на социализма имало такива специални листа за писане на писма, със знака на пощите в горния ляв ъгъл. Почеркът й бил познат – това били красивите, заоблени букви, подредени в стегнати думи и елегантни изречения на майка ѝ – учителка по български език и литература. А най-отдолу се мъдрел и саморъчният ѝ подпис. И дата – 23.01.1988 г. Писмото гласяло:

„Здравейте всички вкъщи,

Извинявам се, че дълго не ви писах, а и рядко ходя до Пощата, за да се обадя по телефона. Напоследък бях много заета, имах изпити, както знаете. Сесията мина успешно, имам само една петица. Аз съм добре и смятам скоро да си дойда. Но преди това искам да ви кажа нещо.

Ние със Светльо се оженихме. И бебето е на път. Знаете, че отдавна ходим – вече две години, но не знаете, че преди месец и половина се разделихме. Светльо ми призна, че като малък е боледувал тежко от заушки и не може да има деца. Беше решил, че не иска да ме прави нещастна, като ме лиши от възможността да бъда майка. Така се случи обаче, че на 8 декември, на студентския празник бях на купон в бара на Галерия „Шипка“ 6, където празнуваха моите състуденти от Университета и колеги от Художествената академия. Там се запознах с Драго - син на големия български художник Руслан Драгомиров. Танцувахме, пихме малко повече и накрая осъмнахме в моята квартира. Лошото е, че на сутринта Драгомир се качил пиян на колата си за да се прибере и катастрофирал тежко. Починал на място.

Аз бях потресена, макар, че едва го познавах. Още по-потресена бях, когато се усъмних, че съм бременна и след като отидох на лекар в Студентска поликлиника разбрах, че нямам друг изход, освен да направя аборт. Записах се за след 3 дни. После отидох на лекции. След лекцията по Възрожденска литература излязох, защото в топлата и душна аудитория ми стана лошо. Седях на пейка в Докторската градина и се опитвах да дишам дълбоко, за да потисна позивите за повръщане. Светльо дойде, защото видял, че седя без палто на студа посред зима. Отбеляза, че съм много бледа и поиска да знае какво ми е. Тогава вече се разплаках и му признах всичко. Той не ми се развика, не ме обиди, не си тръгна. Просто ме прегърна и каза, че ако зависело от него никога не би позволил да направя аборт. Предложи ми да се оженим веднага и да отгледаме детето.

Майко, бабо, вие знаете колко е скъпо едно дете за майка си, но знаете и колко трудно се гледа дете от сами жени. Дядо починал млад, още преди да се родя, татко пък толкова отдавна отиде на работа в Коми и все не си идва… Затова се съгласих да се оженя за Светльо и да родя детето. Искам то да има двама родители и да изживее щастливо детството си.

Ако нямате нищо против ще дойдем със съпруга ми на село за събота и неделя – на 1-2 февруари. Чакам отговор. Обичам ви много! Светльо ви праща много поздрави!

Ваша Николинка“

Колежката ми преглътнала някак шока и препрочела писмото. Направила бърза сметка – то и нямало какво толкова да смята – родена била на 5 септември 1988 г. Била руса и зеленоока, при все че всичките й роднини били с кестеняви коси и тъмни очи… И художествените ѝ заложби - на дете, родено от обикновени учители  (по български и математика) най сетне получили обяснение.

А после погалила нишките на стана и започнала бързо да тъче. Тъкала цяла нощ с вдъхновението на човек, който най-сетне е разбрал, че носи не само амбициозни мечти и стремежи, но и силните гени на потомствения творец. Защото разяждащата свръхсамокритичност, която прекършвала поривите ѝ и я правела несигурна и комплексирана сякаш вече била изчезнала. Тази неувереност, с която неуспешно се борили преподавателите ѝ през целия курс на обучение в Академията просто се изпарила. До сутринта довършила паното, после си направила кафе и се обадила на майка си. Казала ѝ за писмото.

„Когато с бъдещия ти баща пристигнахме в село, прабаба ти седеше и навиваше прежда на мотовилката, после я свали и я надяна на ръцете на баба ти – да я държи, докато навие кълбетата.“ -  започнала да си спомня майка ѝ. „Късаше страници от  списание „Жената днес“ и ги смачкваше на топка, а после навиваше отгоре преждата, кръстосваше я, така, че палецът ѝ оставаше дълбоко вътре и когато го измъкнеше от там оставаше красиво оформена дупчица.  Така прабаба ти „подписваше“ кълбетата си. Ние, младоженците седяхме като на тръни. Прабаба ти мълчеше и навиваше. Баба ти каза всичко, което прецени за важно, като главно изразяваше неодобрението си към поведението ми, но го направи с дълбокото примирение на родител, който вече нищо не може да стори. По едно време започнахме да спорим дали трябва след време да кажем истината на детето. Баба ти рече: „В никакъв случай! Това са женски работи и за тях се мълчи до гроб! Детето трябва да познава един баща и да го почита.“, а прабаба ти тихо продума: „Истината е безценна. Детето заслужава да я научи.“ Тогава баба ти се ядоса и каза: „Засрамете се! Няма да говорим повече за това! Никога!“ „Добре – рече прабаба ти и метна смачканото писмо в печката. Ето – няма.“ И всички се успокоиха. Само дето не е хвърлила него. Скрила го е в кълбото, с непоколебимата вяра, че истината е като шилото – тя в торба не стои“ – завършила майка ѝ с дълбока въздишка.

„Добре мамо, не се тревожи! Това си остава между нас, по женски. Поздрави татко. Чао!“ – завършила разговора Радостина. След това се загледала в паното. Примижала и му дала име: “Магическото сътворение на живота“.

Гласуването за произведенията става чрез бутона "Харесай (Like)"

край