БИОЛОГИЯ НА ИЗКУШЕНИЕТО

Като дете бях омагьосан от жестоката прелест на природата. Редовно врънках майка да ми купува книги за диви животни и гледах само научно-популярни филми. Главните действащи лица тук бяха по-убедителни от което и да е номинирано за Оскар двуного, защото умираха наистина, наистина изяждаха или биваха изядени. Наистина раждаха децата си и ги губеха между челюстите на крокодилите. А крокодилите правеха точно това, което трябваше да се направи – без угризения, без колебания. Не можеш да не настръхнеш при такъв сценарий. Пред него и най-добрата художествена литература не е нищо повече от упражнение по отдалечаване от истината.

В седми клас се записах в кръжока по биология, който обединяваше ученици от различните паралелки. Учителят ни, другарят Вълчев, беше възрастен, но много съвременен човек. От него сякаш струеше добрина и ние общо-взето му се бяхме качили на главата. В кръжока по биология се подвизаваха и две твърде зрели за възрастта си момичета, чиято скандална слава произвеждаше строго еднозначни слухове. Познаваш ли Елица и Кремена от 7-и “ж” клас? Да, разбира се. А, знаеш ли, че и двете не са девствени? Ти откъде знаеш? От сигурно място. И кой ги е отворил? Войниците! Хммм, не може да ги вини човек, знаят си работата… Един съученик дори се закле, че веднъж е чул едната увлекателно да разказва на другата как някакъв ефрейтор от близкото поделение я е клатил като гладен циганин – джанка.

Изящната, студена и опитна Кремена имаше огромни, несиметрични на лицето й месести устни, очарователно изпъкнали очи, две остри гърдички и крака на латиноамериканска танцьорка. Гласът й бе куриозно дрезгав, вече къдреше на фризьор мътнорусата си коса и носеше тежки обици с формата на гривни.

Кремена си беше избрала за близка дружка високата метър и седемдесет брюнетка Елица, която на 13 изглеждаше толкова развита, че можеше да мине за 25-годишна учителка. Бюстът й беше доста голям, но стегнат и висок, та нямаше нужда да носи сутиен, защото знаеше, че щом са хубави, заоблените й гърди така изглеждат по-добре и тя често обичаше да се протяга, като въздъхваше сънливо, само за да опъва със зърната на гърдите си тънката фланелка над тях и да надървя всички момчета наоколо. Но както често се случва при момичетата с много едър бюст, великолепните цици на Елица бяха преследвани от излишния бонус на един огромен напращял задник, истински океан от плът, който заплашваше всеки момент да разпори по шевовете едва удържащите го вишневи джинси и да се разплиска на воля. За жалост лицето й, моделирано в съвсем изящни форми, се губеше на фона на тези свръхнормални белези на женственост, въпреки че го красяха чифт исполински мигли и две перверзно наивни очи, тънещи в синьо безумие.

За мое нещастие Елица си науми да се влюби в мен. Всеки път в междучасията ставаше едно и също. Докато разсеяно си готвех урока върху напукания чин, тя подмяташе някоя цинична похвала по мой адрес, а аз бях прекалено стеснителен и най-малкото внимание към мен ме караше да се изчервявам и да си мисля, че това е просто подигравка. Излъсканият ми от гладене ученически панталон и тъмносиният пуловер, наследство от брат ми, на чийто лакти майка ми бе пришила кръпки, бяха единственият ми кат дрехи. По тази и други причини, на които ще се спра по-натам, макар и доста фотогеничен, си оставах особено непредприемчив спрямо жените. Моите съученици обикновено сгащваха в ъгъла най-надарената ни съученичка и месеха с подрастващо усърдие под престилката й като чираци при хлебаря, а аз и още един двама естети прекарвахме развълнувани погледи по телца, за които можеше да се ориентираш от коя страна да търсиш гърдите само по копчетата. Вярно, исках да се срещам с момичета, които харесвам, исках да ги целуна, но се боях се да не разваля всичко, въпреки че нямаше нищо за разваляне. По онова време все още не си бях изградил ясна представа за общуването между половете и дори когато смътно си мислех за това, представях си го по-скоро като нещо неопределено, чиито детайли бяха обвити в мъгла. Във въображението ми нямаше вулгарни сцени, а само някакви красиви хора, които отдават телата си един на друг обично и всеотдайно.

Бях напълно неосведомен и по въпроса за самотното удоволствие, което моите приятели отдавна репетираха ръчно като закоравял навик. Чувах разговорите им, гарнирани с намеци, евфемизми и подразбиращи се неща, но се боях да се включа. Същото досадно и неприятно чувство съпътстваше отношението ми към Елица, която останалите момчета аплодираха с изрази като “само да ми паднеееш” или “ух, майкооо”, но за мен огромният й задник бе толкова съблазнителен, колкото и задникът на някоя впрегатна кобила. Още повече, че венците й се оголваха, когато ми се усмихваше.

Постепенно душевната ми нагласа стана агресивна срещу двете момичета, които нарочно заплашваха самотата ми. Посрещах ги с толкова враждебен поглед, че занапред бивах осигурен срещу натрапници през дългите междучасия, потопен в един непокътнат и несмущаван собствен свят. Но се случи така, че неопетнената чистота на този свят бе разрушена само с един удар и това стана, както лесно може да се досетите, съвсем скоро.

Много добре си спомням как веднъж след като би звънеца в изблик на хулиганска закачливост Елица протегна ръка – малка ръка, също толкова пълна и закръглена, колкото и останалите й части – и издърпа изпод носа ми червения тефтер от изкуствена кожа, в който си водех записките по биология. На кожената подвързия старателно бях нарисувал с химикал газела на Томпсън (Eudorcas thomsoni) – дребничко животно с грацията на сърна, извити във формата на лира рога, светла козина и черна ивица отстрани над корема – предпочитана плячка на големите африкански котки. Елица тутакси хукна през вратата, следвана по петите Кремена, и докато ги настигна, двете се скриха в женските тоалетни.

Озовах се на прага на тоалетните само с няколко секунди закъснение. Рядко съм се чувствал толкова тромав, бавен и глупав. Бях и уплашен, защото досега във фантазиите си аз бях агресорът и не си бях представял, че момичетата могат да бъдат толкова нахални.

– О… Не се ли познаваме? – надникна отвътре Елица. – Вече си мислех, че никога няма да дойдеш…

Направо ме вбеси, но гледах да не го показвам.

– Върни ми тефтера – казах, като се мъчех да не повишавам тон.

– Да не се шегуваш? – попита тя, пристъпвайки прага. – Какъв тефтер?

Дишаше тежко, гърдите й се повдигаха и се спускаха, по страните й бяха избили червени петна като следи от силни плесници.

– Тефтерът, който криеш зад ръба си! Моят тефтер – натъртих.

Върху устните й блуждаеше лукава усмивка, но аз реших, че очите й не се усмихват – очите й като че ли ме наблюдаваха внимателно, почти хладно.

Посегнах зад гърба й – тя вдигна тефтера над главата си. Подскочих да го уловя – ръката й беше твърде високо.

– Какво е това животно, скъпи? Мале, кво е готинооо, мноо ме кефи! Страхотно си го нарисувал!

– Ще ти нарисувам същото, обещавам… Само ми върни тефтера…

– Лъжеш! Това животно ми харесва! Ще си нарисуваш друго!

Какво можех да направя? Тук, в края на учебния ден, в опустялото училище? Всички си бяха отишли, както и другарят Вълчев. На кого да се оплача? Нямаше никаква полза да търся чистачките. Свадливите лелки щяха да вдигнат такава врява, че утре сто на сто щях да си тръгна от кабинета на директорката с намалено поведение. Можех и да си взема сам тефтера, освен ако в плановете на Елица не влизаше да ме изиграе по някакъв начин и аз да отговарям за всичко това. Все пак тоалетната беше женска. Върви обяснявай после, че не си влязъл по друга причина. Можех и да изчакам кръжока през следващата седмица, за да се оплача на другаря Вълчев, който сигурно щеше добре да я скастри, но мисълта, че ще се изложа пред момчетата ме прониза и в същия миг смелостта ми се върна.

Елица запристъпва назад с тържествена наслада.

– Ела, скъпи… Ще ти дам това, което искаш, само ако първо ме целунеш…

И ми хвърли такъв поглед, който не оставяше никакви съмнения по въпроса.

– Ъ-ъ... аз такова...

Стоях на вратата и се мъчех да формулирам изречение, което някак да ме спаси, осъзнавайки че няма към кого да се обърна за помощ. Бях сам. Без приятели, с които да си ходим заедно след училище. Факт, който не бях забелязал дотогава. Самото му изтъкване беше смайващо. Но тук, пред женските тоалетни, в смълчания следобеден коридор, налице бяха улики, на които – както усетих с вледеняваща яснота – не можех да се противопоставя.

– Виж – казах, като прекрачих прага, – виж… ако те целуна, ще ми върнеш ли тефтера? Обещаваш ли?

– Ахам…

През прозорците зад гърба на Елица се виждаше задния двор на училището – пусто пространство, обрасло в храсти, където нямаше нужда да правиш каквото и да било. Белият й лакът и хубавата охранена китка, в която стискаше тефтера ми, проблясваха в меката светлина на залеза, а буйната й коса хвърляше сянка по челото й.

Нейната вярна приятелка Кремена затвори външната врата към коридора и се опита да прояви дискретност, като целомъдрено се оттегли в една от тоалетните.

Елица се вкопчи доволно в тялото ми и аз някак несръчно се опитах да я прегърна. Надигнах се на пръсти, затаих дъх. Полуотворените й устни бяха непоколебими, съвсем не детски, сториха ми се огромни, сякаш заплашваха да погълнат целия свят. Затворих очи и внезапно усетих надигаща се вълна в гърдите си, като гмуркач, който изплува от мрачни дълбини, притиснат от декомпресията…

– Това ли беше всичко!?! – вбеси се Елица и силно ме отблъсна назад. – На това ли му викаш целувка!?!

– Ами… Не мога по друг начин…

– Нима?

– Върни ми тефтера… Ти обеща…

– Искам истинска целувка – с език!

– Моля те… Изобщо не трябваше да влизам тук…

Сълзи напираха в очите ми. Едва не се разплаках.

Сещам се за един виц по тоя повод. Баща завел сина си за десетия му рожден ден на проститутка. Да става мъж. Синът цяла нощ плакал в скута й. Искал колело.

Накрая на Кремена й писна:

– Айде ма, остави го! Не виждаш ли, че още е девствен?! – обяви като присъда, напускайки неудачното си скривалище.

Последваха куп цинизми, от които се засрамих, намеци и директни реплики, че съм много задръстен и нищо не разбирам.

– Не се ядосвай – каза Елица. – Само го дразня… Притрябвал ми е неговият скапан тефтер.

Разтвори чантата си и извади химикал. После разочарована ми подаде тефтера. Протегнах ръка да го поема, но тя внезапно го запокити над главата ми. Белите листи изригнаха във въздуха и се разпиляха по мокрия под. Наведох се, унижението няма дъно, и прибрах само кожената подвързия с нарисуваната газела, върху която тя бе надраскала елементарното “I Love You” в комбинация със засукания си автограф. Излязох навън, Елица завъртя задник и се шмугна обратно в тоалетните. Миг преди да тръшне вратата, се обърна и ме погледна с угаснала усмивка, а аз се свлякох надолу по стълбите, с вид на дълбоко обиден.

Сърцето ми още се блъска в гърдите, още се гърча и тихо вия от спомена за изживяното неудобство. Сега ми иде да се изям, че така глупаво съм профукал ония безценни възможности, които ми се удаваха с Елица повече от половин година. Можеше да бъде моя и там, в тоалетната, а тя едва ли не ме молеше за това. Но аз не знаех какво да направя, бях само едно малко момче, което износваше старите дрехи на брат си.

Безцарствието на чувствата обаче не издържа дълго. Месец или два по-късно другарят Вълчев заведе кръжока на екскурзия в София. След мавзолея (политическия елемент бе задължителен) посетихме “Александър Невски”, природонаучния музей и зоопарка, за да открием там един опърпан лъв, гладна мечка, куца камила, глутница проскубани чакали и ред философски настроени маймуни. Върнахме се до центъра с автобус и оттам продължихме пеш към гарата, влачейки се в нещо като уморен строй, воден от Вълчев, Кремена и Елица, която стягаше с палавата си походка върволицата от захласнати подире й пубертетни кръжочници.

Да, тя беше малка курва, истинска мръсница, това ме дразнеше и отвращаваше, но и някак дълбоко гъделичкаше съзнанието ми с покварените си влажни пръсти. Енергичната пълнота на торса й, подчертана от тесните тъмночервени джинси, я правеше неимоверно желана за работниците по строежите, безделниците, пияниците, таксиджиите, тираджиите, притежателите на вносни коли и те изпадаха в състояние на просташка похотливост, която изостряше първите леки пулсации на ревността ми, защото напъпилата като цвете Елица си даваше ясна сметка за това свое излъчване и честичко я улавях да хвърля ответен поглед по посока някой млад шофьор с предвидливо отворен страничен прозорец.

Грубото нахълтване на нескромния й бюст в моя девствен свят бе като откриването на зъб с паднала пломба. Не можеш да го отминеш току-така, трябва да си завреш езика в дупката, да опипаш наоколо, да побутнеш, не защото е приятно, а защото тази мисъл ти е влязла в главата и не излиза от там. И колкото повече човъркаш, толкова повече дразниш оголения нерв, което те кара да човъркаш още повече, защото ти се струва, че там, вътре, напира нещо, нещо дълбоко, което не можеш да откриеш веднага.

Онова, което постепенно открих като неясна форма, а после – с по-отчетливи очертания започна да расте, расте, расте, докато осъзная, изненадан от собствената си еволюция, от безкрайната сила на тази тръпка, бе фактът, че присъствието на Елица всеки път разтърсваше брутално и преждевременно неукрепналия ствол на напрегнатата ми мъжественост. Пред мен вече изникваха сладострастни образи, които се полюшваха и усмихваха, стихийна и мощна магия владееше разпалването на моя сексуален копнеж. И ако трябва да си призная докрай, ще кажа, че за екскурзията на своя глава се бях пременил с новите маратонки на брат ми и една негова корекомска блуза с щампа – прищявка, заради която после отнесох бая бой, но сега, издокаран така, се препъвах от радост, защото с три номера по-големите маратонки почти на три пъти се изхлузваха от краката ми, докато от разстояние преследвах вишневия шепот на джинсите на Елица по обратния път към гарата. Стъклата на автомобилите улавяха и отразяваха голото слънце, връщаха късния му огън. Денят се оттичаше бавно, мълчалив и узрял, а високите напращели дървета сякаш знаеха тайната.

Бях пронизан от някакво щастливо примиране в гърдите, но и от някакво тревожно предчувствие, когато научих, че моя милост фигурира в числото на удостоените с честта да делят едно и също купе с двете пълновластни господарки на нетърпеливия ни влак Кремена и Елица. Още щом седнахме в купето, усетих, че изпадам под тягостното влияние на непреодолима, затъпяваща стеснителност и, почувствал, че съвсем не зная какво да говоря, се въртях нервен, ръцете ми трепереха, заливаха ме ту страх и срам, ту мълчалив оптимизъм.

Не след дълго и не без съответната логика на Елица й доскуча и предложи да поиграем на “шише” с празна стъклена бутилка от Coca-Cola. Правилата на играта са прости. Завърташ на пода на купето легналата бутилка и онзи, когото в кръга от хора посочи гърлото й, изпълнява едно твое желание. А средношколските желанията можеха да варират в доста широк спектър – от целувка уста в уста до сваляне на някоя дреха или каквото там се сетиш.

В купето бяхме осем, пет момичета и три момчета, така че всички места бяха заети. Две по-свитички девойчета категорично отказаха да участват и останахме трима на трима. Играта се очертаваше супер, ако Галин не се опитваше постоянно да ни се бърка. С него ставахме девет и той беше артисал в коридора. Не че ни правеше нещо, но беше досаден, постоянно отваряше врата на купето и това беше достатъчно, защото искаше да се намеси там, където никой не го желаеше.

Въобще нямаше да споменавам този нещастник Галин с луничавото му непривлекателно лице, с вечно мазната му коса, чорлава на челото и смачкана отстрани, ако той нямаше по-късно да играе роля на зъл демон в душевните ми терзания.

Галин беше онова преждевременно затлъстяло момче, което пребиваше поотделно всички момчета в класа и не цепеше много-много басма никому. Във всеки клас има по едно такова момче. На ръст бе доста по-едър от нас, мръсник по природа, и, когато играехме футбол, рядко уцелваше вратата. Не тичаше като останалите, а чакаше топката в засада. И само от време на време се преструваше, че се затичва. Но затова пък какви лакти имаше. Другите момчета, ако блъснат някого, беше винаги случайно, а той го правеше нарочно, и то така, че да те насини целия. Разбираемо е защо присъствието му ни караше да се чувстваме, меко казано, особено. Щом някой го зърнеше, новината се разпространяваше и преди да е стигнал до ъгъла на игрището, го обграждаше цяла банда момчета, всичките доста по-дребни от него, дразнеха го и го имитираха, докато накрая той избухваше в плач. Тогава се нахвърляхме отгоре му като глутница, събаряхме го с юмруци на земята и разкъсвахме дрехите му. Веднъж го оставихме да се прибира почти чисто гол. Срамна работа, но така се чувствахме по-добре.

За играта на “шише” обаче ни трябваше пазач, трябваше ни човек, който да стои пред купето и да гледа дали е чисто. Никак не ни се щеше Вълчев, колкото и да бе точен даскал, да ни спипа в неудобно положение. Все пак той си оставаше учител и като нищо можеше да ни докладва на директорката. Негово задължение бе да следи поведението и дисциплината на поверените му ученици в едно общество, чиито закони доскоро са били толкова прекалено морални, че хората можеха да бъдат арестувани за това, че се целуват по улицата.

Осъзнал, че няма да го огрее, Галин в крайна сметка се предаде и се самопредложи за пазач. Аз се изненадах – бях го отписал като двулично копеле.

– Благодаря ти, човече – бе първото нещо, което най-после успях да кажа. – Винаги съм знаел, че дълбоко в себе си си пич!

Излишно е да споменавам, че само след три или четири завъртания на бутилката Елица постепенно започна да ме превръща в роб на своите желания. Разбира се, тя играеше много нечестно, но аз нямах нищо против.

Няма да забравя как преди всяка целувка останалите нещо си шушукаха, шумоляха и чакаха какво ще направим. Усетих да ме залива лека вълна на гордост, примесена с уплаха, при мисълта, че съм център на такова вълнение. Укоражителният ропот скоро се организира до ритмични възгласи “Гор-чи-во! Гор-чи-во!”, които на равни кратки интервали наситиха тясното пространство. Отначало не смеех истински да я целувам, само докосвах горещите й разтварящи се устни с огромно благоговение, но в един момент тя не издържа и притисна устата си до моята толкова силно, че почувствах едрите й предни зъби и парещия й език чак до средата на гърлото си. Все още помня усещането след това, бях останал без дъх, зачервен и невярващ.

Елица, разбира се,  продължи да печели до мига, в който допря устни до ухото ми, но умът ми дълго не можа да раздели на думи горещото боботене и нейния шепот, а тя го прекъсваше със смях, отмяташе къдри от лицето си и ме обгръщаше полека, докато започнах да се досещам какво ми се предлага. Отговорих, че не разбирам какво точно се иска от мен, защото знаех, че от нейна страна това е само невинна игра, лудория на хлапачка, затова ужасно се страхувах да не стигнем прекалено далеч, усамотени в тоалетната на вагона, и тя да се отдръпне уплашено, отвратена, когато разкрие ужасяващата истина. “Искаш да кажеш, че никога не си...” – подхвана Елица, като ме изгледа с гримаса на отвращение и недоверие. – “Ти значи никога...”

И тогава стана, каквото стана.

– Вълчев идва насам! – изкрещя Галин с леко фъфлещ глас откъм коридора. – Някой ви е натопил!

Тя веднага отметна глава, прехапа влажно блесналата си долна устна и, розова и изпотена, с пламнали бузи и разчорлени къдри, сякаш досега се бяхме боричкали, се откъсна от мен и скочи обратно на мястото си. Примрял, аз хукнах навън и се спотаих в съседното купе, където няколко момчета от нашите, пълни смотаняци, играеха морски шах по двойки. Вълчев така и не се появи.

На гарата видях очите на Галин. Погледът му ми се стори по-скоро спокоен и малко насмешлив, отколкото уплашен. Той дори ми се усмихна, макар и виновно.

Нищо повече не се случи между мен и Елица. Двете с Кремена скоро напуснаха кръжока по биология и след края на седми клас се преместиха в друго училище. Вълчев никога с нищо не разкри дали наистина е бил осведомен за малката ни порочна авантюра във влака.

Дълго не можах да забравя Елица. Представях си бисерната плът на двете й напращели гърди, чиято божествена изпъкналост чувствах да тежи върху всеки един от клепачите ми, едва щом вечер притворех очи. И така цели две години, преди окончателно да се простя с детството си, погребвайки го в леглото на друга.