Конкурс: Виртуална любов

Очите ми се зачервиха, пръстите ме заболяха.

Стоях там на стола в стаята пред един монитор. Монитор, чрез който с всяка дума, която пишеше, аз те чувствах по-близък, приближавах се към теб и едновременно с това се отдалечавах.  И някакси вярвах, че това е любов. 

Знаех, че това е грешка, но въпреки всичко продължавах. Прекарвах свободното си време там, чакайки да видя зеления знак на скайп.  Треперех, вълнувах се, потях се и замръзвах, плаках и се смях. Харесвах те и те ненавиждах. Забравих живота си. За мен съществуваше само виртуалния живот- този пред монитора. Отдалечих се от приятелите си, не излизах, не учех. Съществуваше единствено твоя образ, момчето зад монитора, което говореше толкова съблазнително, и твоя профил и.... това беше.

Времето минаваше бързо, летеше неусетно. Постоянно там. Не чувах гласа ти, не те и виждах.

Непрекъснато разглеждах профила ти в социалната мрежа- снимки, музика, вицове, публикации. Бях заблудена, че така те опознавам и това ще замести истинския разговор. Толкова много смислени и безсмислени чатове. Започнах да мисля за теб, дори и когато не трябваше. Когато трябваше да се съсредоточа мислех за написаното от теб снощи, вчера.....

Жадувах да те видя, да чуя гласа ти, да чуя смеха ти. Бяхме само познати- „Здравей- Здрасти".  Нищо повече. Желаех да усетя как ме прегръщаш. Исках да знам, че мислиш за мен.  Копнеех да помириша парфюма ти.

Но през това време в реалния живот едно момче- Борислав ми показваше постоянно, че изпитва симпатии към мен, държеше се мило и се опитваше всячески да ме спечели. Беше по-чаровно, по-интелигентно и по-усмихнато от „момчето зад монитора". Но аз не проявявах интерес към него, защото се самозалъгвах, че „виртуалното момче" се нуждае от време.

Но един ден си казах, че всичко не може да продължава повече така. Обясних каква е ситуацията, а ти каза, че е просто занимание и че си си запълвал свободното време. Изведнъж виртуалният ми свят рухна, срина се като кула от карти. Толкова измислено и фалшиво беше всичко. Ядосвах се на себе си. Всичко беше лъжа.

Изведнъж съжалих за изгубеното време, в което не съм се смяла, не съм била с приятелите си, не съм се забавлявала- не съм живяла. Съжалих, че те познавам.

И така се върнах към нормалния си начин на живот. Приключих с всичко това. Не те търсех, ти не ме търсеше. Благодарение на истинското момче те забравих. Истинско и в пряк, и в преносен смисъл.

Всичко това остана само една кратка история на скъсана страница от книгата от книгата на живота ми. Отворя ли на нея, си припомням, че живота не е зад монитора и че трябва да живея на максимални обороти!!!