Летен конкурс: Стъпки

Краката ни за мен са сетивен орган, наред с ушите и очите, наред с всичко, което ни дава усет за света. Никога не съм разбирал защо това ми размишление предизвиква смях из ъгълчетата на устите на другите, едва ли и ще разбера. Може просто тези хора да не са разгърнали светоусещането си и аз да съм по-напред от тях, знам ли.

 Най-вероятно е това, да. И без да вкарам помисли за елитарност от моя страна към неразбиращите, знам, че в шаването на пръстчетата ни - от бебета до възрастни, грохнали старци и старици, се попиват спомени, усещания, чувственост и факти. Цяла пъстра вселена от различни настилки, материи и повърхности.

 Точно в този момент моят чифт сетивни органи лениво рият в пясъка на плажа, рязко подхващат мидени черупки, парченца водорасли и пясък и отхвърлят целият този богат микс след мигове настрани, увлечени в хода си. Нямам контрол над тях, те имат собствена воля и чертаят сами пътя си, аз само ги следвам. Замислям се, че съм доста либерален стопанин, краката ми са щастливи да имат свободата те да определят насоката ми и безгрижно да се шляят, без някой да се кара и да нарушава движението им. Въпреки това не съм чул и една приказка на благодарност, един жест от тяхна страна, и това ме прави малко тъжен.

 Въздъхвам в жежкия ден и подминавам четири малки деца, които строят пясъчен замък на сантиметри от невидимата линия, която прииждащите малки вълни са очертали. Толкова са съсредоточени, че човек ще си помисли, че градят нов свят, като Бог - но вместо седем дни, четиримата малки конника на Апокалипсиса имат два-три часа зорлем. След това майка им и баща им, изморени от жарещото слънце ще ги отскубнат от пясъчния свят и шептенето на песъчинките - или за да ги заведат да ядат, или за да спят задължителния си следобеден сън. Убеден съм, че в сънищата си малките божества ще доусъвършенстват модела на замъка и, подхранени от мечтите си, в утрешния ден ще го претворят още по-пълноценен и измайсторен. Ще изградят един малък оазис на невинност сред захвърлените фасове, пластмасовата вселена на чадърите и шелзонгите и удвоените цени на царевица и сладолед, властващи из ивицата.

 Вдъхновявам се и решавам, че ще им помогна, но краката ми са на друго мнение и ме водят все още напред с тихо мърморене, че съм ги забавил. Стъпките им се забързват, за да наваксат времето и те сякаш танцуват древен пясъчен танц, улисани в бяга си.

 Минавам покрай изхвърлен на брега малък делфин - никой не го е разчистил, никой не се е докоснал до свещеното за толкова народи в миналото животно. Може би все още витае някакво суеверие, някаква боязън от естеството на гладкото тяло на този бозайник. Замислям се дали да не му осигуря някакъв заслон, някакво спокойствие от горещия ден и бит на нас, хората, но краката ми цъкат с пръстите си и отново ме завихрят напред. Минавам покрай влюбени двойки; щурам се из девствени плажове, където птиците пеят свободно и раци се разхождат необезспокоявани от двукрака намеса; извива се вятър и духва шапката ми, която ме пази от слънцето и пламтящите му лъчи, но аз не я гоня, а я оставям да плува свободна в морето; прекосявам един къмпинг, минавам през изрядно блестящия плаж на петзвезден хотел.

 Някъде по средата на пътешествието си затварям очите си и оставям сетивния ми орган да ме води. Нямам нужда от очи и уши, виждам всичко с яркост, звук и пространственост посредством шепота на стъпките ми, посредством ромонливия говор на краката. Понякога говорят между себе си, но аз ги разбирам, понякога се обръщат директно към мен и мелодичните им думи елегантно галят глухите ми уши, без да произвеждат звук в тях. Усещам мекотата им като лек физически натиск, като смътна песен.

Изведнъж краката ми спират и замлъкват. Повърхността под тях е груба, остра и усещам, че те плачат - кръв капе на места от тях. Раните не са груби, по-скоро са плитки резки, но усещам тъгата им, болката им. Всичките ни сетивни органи са нежни, краката не правят изключение, колкото и силни да ни изглеждат.

 Питам ги какво има и защо сме спрели тук, но те не отговарят. Неми са, загубени са за мен. Не искам да го повярвам, но е истина и тази истина разтваря с груба сила другите ми сетива, които да заскърбят за загубата на краката ми. Заплаквам и отварям очи. Ушите ми побират грохота на вълните, сърцето ми тупти с лудешкия ритъм на вятъра, който ме обгръща. Пред мен се простира безкрайната, светеща зеленикава синева на морето и някъде там ми се разкрива истината.

 Това е отплатата на изранените ми, мили крака. Ходил съм с часове из всякакви настилки, но не съм ходил точно аз самият, а те - и всяка минута е била предизвикателство за тях - горещината на пясъка, драскането на бурените и мидите, жуленето на асфалта. През всичко това те са ме довели дотук, с малки, забързани, изстрадани стъпки.

 Това е моят Рай, изолиран от всичко. Само морето, скалите, надвиснали колосално над малката ми фигурка и аз - техният съкровен подарък за мен.

 Знам какво трябва да направя и раздвижвам онемелите крака - сега те са просто част от тялото ми, загубили са своята сетивност. Ще ги спася, решавам аз, и правя няколко празни стъпки до началото на водата. Щипе заради болката и солта се влива в мен, но не се отказвам.

 Бавно, съвсем бавно стъпвам като танцьор по морското дъно и изчезвам малко по малко. Когато вече ми е невъзможно да стигам с крака до дъното, започвам да плувам. Накъде - не знам, нито пък колко дълго ще плувам.

 Знам само, че всеки миг е стъпка към моя обратен дар, който да излекува краката ми.