Летен конкурс: Лунно огледало

 

Преди да легне, както всяка вечер, Андрей излезе на терасата да изпуши последната за деня цигара. Седна на шезлонга и се загледа  в пълната луна. Беше огромна и леко червеникава, злокобно надвиснала над малкото планинско градче и все пак много красива - достойна за четката на художник. Бавно изпущаше цигарения дим на кръгчета и са наслаждаваше на тишината, нарушавана единствено от песента на щурците.

  Луната... Тази вечер не можеше да откъсне поглед от нея.  Струваше му се, че различава върху светлата повърхност образ на жена. Не просто някакъв женски образ, а на една конкретна. Беше я срещал само във виртуалното пространство - беше я виждал единствено на  профилна снимка в социалната мрежа. Но там беше разглеждал много профили със снимки  на красиви жени, ако изобщо бяха техни... Защо виждаше точно този образ.

  Да, вярно, имаше нещо магнетично в погледа й, макар че не беше чудна хубавица, затова и беше разменил няколко реплики с нея. Много му допадна стила й на изразяване, но принципно не беше само тя...
  Погледна към улицата, където се джафкаха някакви кучета и отново върна поглед върху вълшебното светило. Образът бе още върху него. Цигарата беше изпушена, но луният диск го привличаше като магнит. Очите, ясно очертани, ту умоляваха сериозно, ту весело подканяха.

 " Дали е възможно? Дали това не е знак?"

  Малко облаче премина пред светлия кръг и отнесе образа със себе си. Андрей влезе в стаята и противно на навика си, включи компютъра. Влезе във въпросната мрежа и погледна непрочетените съобщения. Имаше само едно - от нея, дошло преди минута:
"Здравей! Не зная дали и кога ще прочетеш това съобщение и може да ти се стори някак шантаво и глупаво, но чувствам нужда да споделя следното с теб... Именно с теб..."

  Докато четеше, се появи следващ абзац:
  "Когато бях малка, моята баба ми разказваше една красива приказка:  Имало едно време едно девойче, което навършило седемнайсет тъкмо по края на жътвата. Тогава в селото имало събор и всички били на мегдана на хорото. Момите и ергените се закачали и смеели. Само нашата девойка седяла настрани тъжна, защото си нямала любим. Не била хубавица -чаровница, била скромна, от бедно семейство, но била работлива, умна и добра. С молба към звездите, тя вдигнала взор към нощното небе и погледът й попаднал върху огромната пълна луна. Там съзряла образ на момък, който сякаш я видял и тъжните му очи се усмихнали. Тя също се усмихнала и в следващите няколко минути сякаш разговаряли с погледи ..."

 Андрей четеше, а през това време историята се наслагваше съобщение след съобщение, сякаш тя пишеше по-бързо, отколкото той можеше да чете...

  " ...Кагато баба ми разказваше тази част от историята, винаги си представях онези обли огледала, които поставяха на острите завои в планините. Продължавам, макар че доста съкращавам:
  ...Три седмици по-късно, когато в утрото момите пълнели менците на чешмата, а ергените им напивали водата и им крадели китките, острани на каменния зид седял непознат момък. Девойките го наобикаляли, че бил хубавец, но той не обръщал внимание на никоя. Когато  се задало  нашето скромно момиче, той скочил, пресрещнал я и едва уловил кобилицата с бакърите, която тя изтървала от учудване. Бавно ги поставил на земята и й рекъл: "Дошъл съм за теб!"..."

  " ... По-късно научих, че тази приказка се е случила в действителност с моите баба и дядо. Може би човек наистина трябва да вярва поне мъничко в чудеса, за да му се случи нещо такова..."

" ...Защо ти разказвам всичко това...
Защото ми се случи...  Тази вечер... съзрях върху лунния кръг образ на мъж.  Видях върху лунното огледало твоя лик... "

" ...Може би ти се струва нелепа лудост, но трябваше да го споделя...
 Сигурна съм, че ако в приказката има поне малко истина, то и ти си ме видял...

 Ако не е така, извини ме!"

  Андрей отвори профила на жената и зачете внимателно всяка буква: Име - ...; Местоположение - ... / в един рекламен блог беше описала подробно  мястото - даваше стаи под наем за курортисти,  имаше и телефон/; Години -...

   Нещо му убягваше.  Нямаше данни за семейното й положение. Дълго мисли дали да й отговори: "Да, да и аз те видях!", но му прозвуча някак нереално. Разгледа всяка от  снимките, които беше качила.  Затвори компютъра и стана. "Утрото е по-мъдро..." промърмори той и се изтетгна на леглото. Имаше избор - просто да отмине тази странна случка и да продължи по старому или да се качи в колата и да измине 500-те км до морето.  Опита се да заспи, но сънят бягаше от него. Образът от лунното огледало беше пред очите му и го приканваше да го последва, теглеше го като магнит...

   Уреди няколко неща, свързани със служебните му дела, възползва се от правото  си на отпуска и седмица по-късно  Андрей стъпи на морския бряг. Не беше идвал до морето от години. Заблуждаваше се, че го  мрази и заради  бившата си съпруга - бургазлийка, го беше загърбил . Сигурно и затова жените от Чарноморието не представляваха интерес за него. Много разочарование и неприязън таеше към брачната си партньорка. Поддържаше контакт с дъщеря си, но никога не питаше за майка й. След развода се  втурна в разни сайтове за запознанства и на два - три пъти, аха, да реши,че е открил идеалната жена за него, но всичко внезапно се проваляше по различни причини. Затова не залагаше много на това идване тук, но осъзнаваше, че нямаше да намери мира, ако не беше дошъл.

  Цветът на морето постепенно прие по-тъмни нюанси. На небето се появиха първите звезди. Луната, макар и непълна, също зае мястото си сред тях. Андрей пое дълбоко въздух и бавно го изпусна. Проследи двама рибари, които изтеглиха лодката си на брега и тръгна към познатия му вече адрес. Какво го чакаше там...Може би беше дошло време да се срещне със Съдбата...