Летен конкурс: МИНАЛОТО ЛЯТО НА СТАДИОНА

 

 Нощите са все така топли, но се долавя лек хлад, зелен или тъмнозелен. Всичко има цвят и аромат. Дори нощният летен хлад има цвят. Той е зелен, тъмнозелен, а мирисът му е на река, която тече някъде наблизо, но е малка, защото е лято и сега е почти пресъхнала. Тече едва-едва, сякаш притаено диша, за да не събуди никого в лятната нощ, за да не събуди тревата покрай брега или върбите, надвесили клони над прохладните й води. Тъмно е. Храстите, покрай реката хвърлят сянка и тя като че ли е тъмнозелена. Горе високо сребрее луната. Прилича на медальон. Малък медальон, полумесец, увиснал на невидима верижка на шията на момиче. Шия - бяла, нежна и гладка. Ако я докоснеш, ще усетиш, че е топла. Топла е, защото и нощта е топла. Колко е тихо. Само от време на време се долавя лек шум, сякаш някой бавно се приближава. Идва тихо, предпазливо. Притаил е дъх, за да не се издаде. Така се приближаваше и тя. Много тихо, крадешком, не се чуваха стъпките й, сякаш не стъпваше в тревата, а леко се носеше над нея. Не оставаше и следи, и сутрин, когато Емил гледаше тревата не откриваше следи. Тук ли е била тя през нощта и как си е отишла. Възможно ли е наистина да е летяла или да се е носила леко над тревата като видение. Възможно ли е въобще да не е идвала и той да е сънувал, да е бълнувал или да си е мислил, че е била тук, до него и цяла нощ са били заедно, а преди да изгрее слънцето да е излязла незабелязано и да се е понесла над тревата като вятър, като утринен полъх и да е изчезнала.

Първата утрин, когато се събуди, отвори очи и видя, че я няма до него в леглото, си помисли, че е станала и е излязла. Скочи, изтича навън, обиколи целия стадион, надзърна под празната трибуна, надзърна под седалките, но никъде не я намери. От нея нямаше и следа. Тогава за първи път си помисли, че тя не е идвала, че никога не е била тук, а само е сънувал. Бил е хубав сън, изчезнал завинаги. Стопил се, както се стопява парченце сняг в две топли длани. Напразно се опитваш да го запазиш, да го скриеш, но колкото повече го галиш с дланите си, толкова по-бързо се стопява и от чисто белия като мляко сняг не остава нищо. Превръща се във вода, капчици вода, които приличат на сълзи на разплакано момиче. Така се стичат сълзите по лицето на момиче, както струйките вода от разтопения сняг по дланите.

Не. Не беше сън. Слънцето се издига. Съмва се и Емил все по-ясно и по-ясно си спомня всичко. Тя наистина беше тук. Като че ли нейното ухание още не е изчезнало. Възглавницата още пази нейния аромат на зюмбюл. Знае си той, че всичко си има аромат; и тревата на стадиона, и вятърът, и нощта, и мислите... Всичко, но ние хората не го усещаме. Нямаме такъв усет. Отдавна не усещаме ароматите. Онези леки аромати, които са край нас, но не ги усещаме и не ни интересуват. Мислим за толкова много глупости, а за ароматите около нас - не, а те могат да ни кажат много повече за хората, за предметите, за природата. Нейният аромат на зюмбюл събужда всичко в него. Припомня му какво се случи онази първа нощ.

Той си седеше пред бараката, както винаги сам, и пиеше бира. Беше вече изпил две бири и тъкмо посягаше към третата, усети нещо. Не долови шум, дори не усети аромат, а дълбоко в себе си почувства, че наблизо някой се спотайва и го гледа. Понякога усещаме как някой ни гледа. Не го виждаме, не го чуваме, но го усещаме. Не можем да доловим и миризмата му. Някой го гледаше.

Седеше си на прага на бараката. Над главата му светеше слабата крушка, чиято светлина беше жълта като лимонада и не светеше чак толкова, колкото привличаше комарите и мушиците. Тогава от тъмнината излезе тя и тръгна към него. Да си признае, малко се уплаши. Знаеше си, че в тази барака, на този отдалечен от града стадион, ще си има неприятности, но Мето, шефът му, беше казал: "Заминаваш за Мездра. Уговорил съм да подменим чимовете на стадиона. Знаеш си работата. Осигурил съм материал. За две-три седмици ще го свършиш. Запазил съм ти стая в хотела. Ще ти изпратя пари да я платиш."

Тръгна. Такава му беше работата. Сменяше чимовете на стадионите. Работеше тази работа от няколко години и беше обиколил доста градове. Веднъж дори шефът му го командирова за месец в Чехия. Емил беше свикнал да работи сам, не се плашеше от работата. Само да има покрив над главата и нещо да сложи в стомаха. Другото е лесно. Вече не помнеше на колко стадиона беше сменил чимовете. Ставаха като нови, не трева, а дебело меко кадифе, зелено и свежо. Удоволствие е да играеш на такъв стадион.

Още същия ден пристигна в Мездра. Никога не беше идвал в този град. Хареса му. Малко, тихо градче с хубав площад, потънал в ленивата сянка на стари кестени. Намери хотела. Представи се на рецепцията.

            -Да, да - засмя се момичето с портокалова на цвят усмивка и с аромат на праскова. - Обадиха се за Вас. Ще работите на стадиона. Футболист ли сте?

            -Не.

            -Запазили сме Ви най-хубава стая, с изглед към парка.

            -Благодаря.

            Момичето имаше кестенови коси и масленозелени очи като коприна. Стори му се, че е най-красивото момиче, което вижда.

            Беше топло и задушно, средата на юли. Във фоайето на хотела миришеше на кебапчета. Миризмата идваше от ресторанта на първия етаж. А момичето ухаеше на праскови. Беше с тънко снежнобяло трико, което очертаваше крехкото му тяло и твърдите като ябълки гърди.

            Вечерта се изкъпа, обръсна се, облече си новата риза, която специално беше купил за тук и слезе в ресторанта. Имаше оркестър с трима музиканти, цигани, и млада певица, която пред тях изглеждаше сякаш току-що пристигнала от Норвегия или Швеция. Кожата й беше бяла като перла, а косите й с цвят на прегоряла слама. Емил си поръча шопска салата, гроздова, голяма пържола с гарнитура и бира. Докато вечеряше си мислеше за момичето от рецепцията и дали ще я види утре. Смяната й беше свършила и не знаеше кога ще е пак на работа. Седеше сам на масата и се оглеждаше ту наляво, ту надясно. Ресторантът беше почти празен. Тук-там се виждаха по двама-трима души. Циганите се приближаваха ту към една, ту към друга маса и свиреха. Певицата пееше някакви песни, които той никога не беше чувал.

            На другия ден, когато се върна от работа, пак го посрещна красивото момиче на рецепцията. Сега беше със светлозелено трико, а голите й гладки рамене блестяха като полирани.

            -Здравейте. Още не сме получили парите за Вашата стая.

            -Още? А шефът каза, че веднага ще ги изпрати.

            Извади телефона и му се обади.

            -Шефе, какво става. Вече втори ден съм в хотела, а парите ги няма.

            -Няма ги, малко съм затруднен. Знаеш ли, на стадиона има една барака. Не е лоша, с легло, с чешма. Настани се временно там, а аз ще пратя парите и пак ще се върнеш в хотела.

            -Каква барака, бе шефе?

            -Е, няма как. Само за ден-два. Всичко ще оправя.

            Това ден-два стана седмица. Беше свикнал да живее при всякакви условия: и в лукс, и в мизерия, но повече в мизерия, макар парите, които получаваше да не бяха малко, стигаха му, дори по нещо спестяваше. Искаше да си купи кола. Това беше голямата му мечта.

            Бараката изглеждаше удобна. Легло, шкафче, умивалник. Тук сигурно и други бяха живели. Пазачът на стадиона, седемдесетгодишен старец със загоряло и сбръчкано като суха слива лице, му даде ключа и каза:

            -Тук ще си добре. Никой няма да ти се мотае в краката. Когато искаш - ставаш, когато искаш - лягаш. Ей, отзад е реката, а там на пътя е "Спортна среща" - кръчме, вечер се пълни с най-големите пияници и безделници, няма да скучаеш.

            Първата нощ спа като новороден, сякаш се намираше в планината, в недостъпна хижа. Прозорецът беше отворен и насън долавяше тъмнозеления аромат на реката и хоровия квак на жабите.

Шефът все отлагаше да изпрати парите за хотела и все намираше някакви причини. И тогава, на третата или на четвъртата вечер тя дойде. От къде се появи и как се появи - Емил не разбра. Застана пред него на прага на бараката и той за малко щеше да изпусне шишето с бирата, което тъкмо се канеше да надигне. Спомня си, че я погледна и си каза: "Май не съм толкова пиян и не ми се привижда. От две бири не мога да се напия. Изпивал съм и повече." А тя стоеше пред него и мълчеше. С износени дънки, с тънка кремава блуза, а ръцете й като бели франзели. Не можеше да види какви на цвят са очите й, изглеждаха тъмни и загадъчни. Искаше да я попита коя и какво прави тук на стадиона, посред нощ, но си замълча. Щеше сама да му каже. Помисли си дали не е някоя луда и от това трепна. Напоследък срещаше много луди. Дори имаше странното усещане, че ги привлича като магнит. Понякога му се струваше, че всеки трети или четвърти не е в ред. Сами си говореха по улиците, викаха, спореха или се караха с някого, когото само те виждаха.

            А тя стоеше пред него и мълчеше. Изведнъж бавно, сякаш на себе си промълви.

            -Вечер се разхождам на стадиона. Не тичам, а се разхождам. От кога си тук?

            -Отскоро. Тук работя.

            -Какво?

            -Подменям чимовете, за да е готов за сезона.

            -Не знаех, че има и такава работа.

            -А ти? - попита я той.

            Може би не чу въпроса му или се направи, че не го чу.

            -Хубаво е вечер тук. Чуваш ли реката? Сякаш във върбалака някои си говорят, шепнат си нещо.

            -Чувам - отговори.

            -Не ти ли се иска да разбереш за какво си говорят.

            Наистина е странна - помисли си.

            -Искаш ли бира? - попита я след малко.

            -Не обичам бира. Имаш ли вода?

            -Да. Минерална.

            Стана, влезе в барака и й донесе бутилка минерална вода.

            -Заповядай.

            Нямаш ли чаша?

            -Имам.

            Донесе й чаша. Тя я напълни и я изпи на един дъх.

            Сигурно е била много жадна, каза си.

            -Наблизо ли живееш? - попита я.

            -Да. До кръчмата.

            Отново замълчаха. Емил искаше да я попита още нещо, но тя не го питаше нищо. Като че ли знаеше всичко за него.

-Седни - покани я той и тя седна до него на прага на бараката.

 

Започна да идва всяка вечер. Разказваше му какво става в града. В бараката нямаше нито радио, нито телевизор, а и той не обичаше да чете вестници. Един ден се обади шефът.

            -Днес ще ти изпратя парите за хотела.

            -Не, шефе, по-добре не ги пращай. И тук, в бараката, ми е добре.

            -Както кажеш.

            Знаеше, че ако отиде в хотела няма повече да я види. Не можеше да си представи, че докато е тук, няма да я вижда. Питаше се защо идва всяка вечер, може би  тя самата не си задаваше този въпрос, а сигурно и не искаше. Сякаш някой я караше да идва, да застава пред бараката, да му казва "здравей", а после да сяда до него, на прага. Усещаше аромата й на зюмбюл. Седяха един до друг, загледани в тъмнината. Вечер, след уморителната работа на стадиона, той си почиваше под лимонадената светлина на крушката, чакаше я като хлапак на първа среща. Единственото, което си мислеше, че сигурно и тя има нужда от него. Разговаряха по малко, но разговорите им бяха обикновени, всекидневни. По-скоро не говореха, а слушаха гласовете си. Не думите, а гласовете им имаха значение. Както за него бяха важни ароматите, които усещаше, така може би за нея бяха важни гласовете, неговият глас, който слушаше. Знаеше, че и гласовете са различни. Някои са като летни нощи, други - като дъждовна есен, а трети като гръмотевици и светкавици.

            В тези вечери, когато седяха заедно на прага на бараката, с погледи, вперени в празния стадион, той сякаш проумяваше смисъла на живота. Не беше ли и светът един огромен стадион, ограден с невидима ограда. Стадион с много хора и зрелища. Хора, които живееха, за да гледат какво ще се случи пред очите им с другите и с тях самите. На този стадион всички викаха, скачаха, крещяха. Седяха плътно един до друг, а в същото време бяха сами, безкрайно сами. Вечер стадионът опустяваше и ставаше много тихо, и в тази тишина можеха да се доловят гласове, пропити от желания, копнежи и болка. Гласове на хора, които идваха на стадиона, за да преживеят нещо неочаквано, но след края на мача оставаха разочаровани.

            И тя, може би, затова идваше на стадиона, за да бъде няколко часа с някого в тишината на нощта.

 

            Емил подмени чимовете. Направи стадиона като нов - със свежа, зелена трева. Дойде шефът, дойдоха местните спортни деятели, приеха работата, а шефът извади дебелия си портфейл и му наброи парите. Тръгна си. Не я видя и не можа да се сбогува с нея. Прибра се. След седмица трябваше да замине за Асеновград. Почти забрави Мездра, стадиона, бараката. Годината мина незабелязано. През зимата нямаше работа и от време на време помагаше на сестра си в магазина. През март, когато слънчевите лъчи ставаха все по-топли, започна да се готви за по-сериозна работа. Знаеше, че шефът пак ще му се обади и ще му каже от кой стадион ще започнат. Имаше подготвителна работа, която трябваше да се свърши рано пролетта.

            Един ден телефонът му звънна. Преди да каже: "Шефе, здравей", чу женски глас.

            -Здравей, аз съм Жана.

            -Здравей.  Как си?

            -Имам една хубава новина - каза тя.

            -Хубава?

            -Да. Стана татко. Имаме дъщеря.

            -Дъщеря.

            Беше на улицата и му се стори, че слънцето в миг блесна по-силно и го ослепи. Усети ухание на зюмбюли и сякаш някаква сила го пренесе там, на стадиона, пред онази барака, в нощите, когато лекият летен хлад сякаш имаше тъмнозелен цвят и луната приличаше на медальон, малък сребърен полумесец, увиснал на невидима верижка на нежната гладка шия на момиче.