Любовта, която ни очаква в края на на кабела - Шенай Ридванова Шемшединова

Имаше проблеми и в училище, и вкъщи – не я разбираха нейните, нямала да успее в живота – разсеяна била, вятърничава, непрактична. Най-голямата обида, оставяха я все за накрая, беше в една дума – „мечтателка!“, като че ли това беше най-лошото, което можеше да им се случи – дъщеря им, представете си, да е мечтателка! И, за да е денят от хубав по-хубав, телефонът и не беше зареден и си беше загубила и ключа… И всичкото това, защото се беше влюбила! Беше си загубила акъла по една снимка и по едни думички! Прави бяха и родителите и, и приятелките и – беше несериозно, ходеше постоянно или много тъжна, или много усмихната, което беше почти налудничаво, падна и успехът, защото умът и беше все там – във фейсбук. Тя! Дето беше стъпила здраво на земята и даваше съвети на всички! Специалистката, дето се смееше, често саркастично, на влюбените си приятелки… Ирония, да. Е, нека и! Не го беше планувала, естествено. Точно тя! Търсеше по име някого и случайно отвори друг профил. И не можа да откъсне очи от снимката. Не от момчето, е, и от него, да, но снимката, снимката разказваше история – красиво момче в красива стая със странна картина зад него и черна роза във висока ваза. Гледаше като хипнотизирана. Омагьоса я една снимка – нея… И се почна. Писа му. Каза му, че е търсила друг, не му каза, че сто, хиляда, пъти беше гледала снимката преди да пише. Щеше да я помисли за луда, което беше самата истина. Интелигентно писане, но сухо и обрано в началото. „Къде учиш? Какво обичаш правиш, когато разпускаш? Какви са ти плановете за бъдещето?“ Не разбра кога започнаха да общуват чисто човешки, да си говорят не за „големи“ неща и в дългосрочен план, а за малки, ежедневни, обикновени – „Какво прави днес? Боля те зъб? Боли ли те още? Моят зъболекар един път… Еее, прати една палачинка , не бъди егоистка. Какво ще му подариш на братовчед си? Хубав ден! Лека нощ! Къде се загуби? Липсваш ми! Мисля те. Прегръдки! Целувам те по бузката“. И емотикони, много емотикони – смеещи се, тъжни, после целувки, после човечета със сърчица, после сърца – първо той, после – тя и Обичам те. Обичам те! И аз те обичам!“ Как можеше човек, когото не познава реално, да чувства толкова близък, как се радваше на един емотикон, на една рисунчица и как настроението и – добро или лошо зависеше от тях или от липсата им. Чудно, но факт. Чуваха се често вече и по телефона. Говореха много и имаха какво да си кажат. Вчера говориха дълго – за това, че май се разболява и кашля, за разстоянието помежду им, затова, че не бяха на възраст, на която да пътуват сами (можеха, не бяха деца, но родителите им нямаше да прегърнат възторжено идеята), помечтаха си да учат в София догодина, каза му за четворката,смя се много, светът не свършва с това, да, ще я поправи, разбра, че обича череши. Да се видят, да са заедно, да, не беше невъзможно…Трябваше да се вземе в ръце, ако искаше да учи там с него, трябваше! Вървеше през парка и от тапите в ушите и звучеше песента, която и прати вчера. Бръкна в джоба си, да си извади дъвка и от там излезе ключът и. Ако не генерално, то поне откъм ключ, нещата и се оправяха. И четворката щеше да повиши. Несериозно било? Има ли стандартен, общоприет начин да се влюбиш, формула някаква? Нейната така се случи. Правилна, неправилна, смешна, с и или без перспектива – това си беше нейната любов и тя не беше по-различна, сигурно, от тази, която се случва след запознанство в тролея. Беше и първата. Какво щеше да стане, щеше ли да свърши, как и какво - не знаеше. Отключи, влезе и седна на лаптопа. В края на кабела я очакваше едно начало. В края на кабела я чакаше любовта.