Малката Господарка на Голямата Самота - Ми Гун

Искаш да знаеш, любопитке!? Слушай тогава! Не ме чуваш добре ли? Включи си телефона на говорител!

 

            Тая дълга негова командировка ме изнерви. Тоя ден само как го чаках! Самолетът на Калин от Виена щеше да се приземи подир три часа. Бях подготвила всичко и оная нетърпелива Пеперуда, знаеш коя, пърха ли пърха в гърдите ми. Трябва най-сетне да си дойде! Трябва! Към обед мобилният ми цъкна. Съобщение: „Даря, скъпа! Налага се да се забавя още поне седмица. Инвеститорът и началството идват на обекта – проверка за пусковия срок! Прощавай, влизам в съвещание! Целувка!” Целувка… А може би има и друго!? Съмнение, съмнения… Прости ми, Боже! Самота. Самота моя. Отново и отново. Бях чела някъде едни стихове, припомням си... „Приковах се Сам, на теб, на теб, на теб обречен само, Самота…” А аз? Сама ли да се прикова?! Дай съвет!

            Ох, тая Виена, тая Виена, тоя български обект!... Вече над месец командировка! Пеперудата ми спря да пърха и крилцата ù слепнаха. Иде ми да вия. Следобедът не, ами денят ми опустя. Ограбена и кому ли да се жалвам!? Привечер – звън. Грабнах го, лудата, залепих ухо: „Дарина, бяхме се уговорили с Калин, като се прибере, да се видим и ви оставя две мои стихосбирки. Сега съм наблизо до вас – из района, удобно ли е да се отбия?” Емил. Отби се. Изненадан, че Калин не се е завърнал. Поднесох чай. Написа нежни посвещения и остави творенията си. Пак сама. Вечерта се проточи. Не ми е до телевизии. Разтворих тънките книжки, зачетох се – в едната, захванах и другата. Божичко, какво само не е споделил в тая поезия! Грабна ме – толкова посвещения, толкова жени! Жени...

            Но чуй сега, чуй моето грешно Преображение! А може би не е… Господи, ако те има на небето, отсъди, Милостивий! Наистина денят бе Преображение! А другото… какво се случи с мен?… Не всичко мога да си спомня, но никога в живота си не бях преживявала такова. Теб първом ще кажа. Бе толкова силно! Като погром! Като Смърт! И прекрасно! Ах, толкова силно, мила, че как ли оживях… И така погълна ме всичко – дума по дума. Чета. „Цвете! Пролетно, Лятно, ... Есенно – ти си прекрасно, сутрин, когато слънчево до вазата те отнасям. И наивно, на красивия жертвеник преляло живот, рониш мъртъв прашец върху масата...” Есенно… мъртъв прашец…жертвеник. Възторг, тъги – плод на безутешната реалност. Аз ли съм цветето? „Сенките ни – статуи безмълвни, не помръдват с часове. Пак ни шпионира пъргавият Месец – луд сатир, зад лоза и грозд маскиран.” Месец ли?! Повече от месец Калин е в странство. А аз владея Самотата… Чета, завиждам, поглъщам блаженството и напивам еликсира на чувството. Сливане! Ах! „Откъснах лист от календара – ден последен на Любовта и първи от изневяра, наречена от някого Раздяла. А като пред дълбока зима, дими купчината листи и докато ни има, нещо ще догаря. Нещо ще догаря... Стенания – Ехо отминало или „Отгласи от Идното”!? Това ли ме чака!? Тая книжка така я бе озаглавил Емил...

            Не зная вече къде съм, лятото свърши ли, дойде ли есента? Чета и зaбравям всичко друго... „Есента закъсня. А очаквах настръхнал на лятото агонията. Дрехата ми връхна виси още на окото на пирона. И шептя на мръкване: Ти си, Ти си… Сигурно съм побъркан.” Кой го каза? Аз ли? Аз ли съм това? Може би това е неговият глас, който понякога нощем чувам? Ах! И моята Есен ли закъснява! А всъде господства Любов… Опияняваща Любов! Но Коя, Коя е „Ти си”? И Кой е „побъркан”??? Чета, заспивам, събуждам се и пак чета, изчетох ги вече. Побъркана съм и от двете книжки, не очаквах, нямам представа колко време е минало, много съм развълнувана, много смутена. Иска ми се да се отнася за мен, а съзнавам много добре, че чувството ми е измамно… Очарована от него, от любовните преживявания, и как ги разбулва, от смелостта му да сподели… Неусетно започнах да завиждам на жените, преживели с него такива вълнуващи мигове, въпреки, че не ги познавам и нямах никакво право да изисквам нещо, освен правото ми да се възхищавам. И правото да живея, да се радвам на светлината, на поезията, която милостиво огря тоя ми ден… В един момент сещам, трябва да бе минало отдавна полунощ, че ми се доплаква и така леко разплакана съм заспала. Развълнувана и разплакана – това си спомням… И колко време съм спала не зная, усещам в съня си, че нещо става, нещо, което не бе обичайно. Като че до мен, до мен е Той…, а аз, аз безсилна за съпротива, Господи, готова… Сещам всичко, все едно съм в първа младост, ръцете му, вече знам – на Емил, нежни, също полъх по тялото ми, оставям се покорна на устните, сещам непреодолима жажда в топлината на докосванията, разбрах, покорява ме огромно желание. Чувствам, искам да се събудя, да се измъкна от тоя зашеметил ме сладък капан, щото като че ли „това” не е предназначено за мен. Но тялото ме предава. И повтаряме, и пак, още… А гласът му нежен шепне опияняващи слова. Чувам ли ги, сънувам ли? „Душата ти е гълъб в небесната коприна... Залага нежни примки здрачената пустиня. В часа, когато ражда се росата, по следите от крилата, ще чета, ... че си преминала.” По коприната на тялото ми, в росата на трепета, сетих дланите му да галят двата обли плода, дето толкова дълго чакаха… И отново, и отново, има ли спасение? Ще политна ли към върха или ме чака жестокостта и изкуплението на бездната, над която стоя сама, по своя воля надвесена? Моят или неговият глас разкъсва душата и кара сърцето ми да спре? „Томят очите видения предсънни... Дъждът на сълзите, стаен нощта отмива, но не съмва... От утрото на обич несподелена, о, Господи, не зная Бездна по-бездънна!” Сълзите ми чезнат в бедната възглавница и сещам в предсънието на виденията, че потъвам в бездна непредсказуема, неочаквана, на безумията, на греха… „А чашата потайно нектар напълнил бе. Една пчела омаяна затърси в мен небе – и стон от трепети разтърсван, и отпечатък от криле… О, Господи, сънят бе кратък, но сън ли бе, което бе!” Дали „бе” блуден сън, не зная и сега. И Кой – препълнената „чаша”, Кой „пчелата”? Обзета от „прекрасна лудост”, аз чувах, чувам и сега, опива ме гласът на Емил в тия изповедни негови сонети, що разтворих сетне, не на Калин, прости ми, Господи! Не на Калин! И се разтварях, разтварях… „Отново ме обзема прекрасната ти лудост: убиваш суетата, умираш страстно и крещиш в мига на Любовта и твоите черти светлеят сетне с мъдростта на Буда… Опива ме нехайно крехката заблуда – Мигът е господар, а Вечността е бедна и като слепи следваме из светлата ù Бездна илюзията за живот, понеже няма друга. Така фантазиите на Любовта ни шепнат срамежливо, че сме живи в къртичините наши – селения с измислици красиви...” И сещам зелените вълни, и нос на кораб, порещ бавно по меридиана на тялото ми. Към Бездната, към Бездната, която… Гласът, който и сега чувам. „Подобно Венера Милоска, белееш горе сред тревите стръвни. Приспания вулкан на Имброс роклята ти с полъх буди. Отсънени, маслините протрепват мигли тънки – напудрени сребристо пеперуди...Обичам те, обичам – изхвърлям всички други знания!” В съня си сещам – „усмивката му ослепява всички предсказания” и аз, грешната, „изхвърлям всички други знания!” Нищо друго вече няма значение. Само гласът, що посочва единствения, неизвървян от мен досега път. Защото зная, че това е неговият път, а аз съм единствената, новата, избрана да го измине ведно с него! Тръгвам! Подир тоя древен, единствен, неповторимо истински зов. „В часа на Есента отново Сам съм, изоставен – началото изгубих, а края – неосъзнавам. По копията млади на листите ти луди знамения припламват – лилави пеперуди. О, Перунико Дива, плътта ми е разорана – очакване за семе, от богове нехайни разпиляно. А острата ти прелест последния ми сън разсича и виолетови реки в седефен мрак изтичат. Превземай с ярост моя хълм последен, и обруган, и свят, свърталище на Дух – бездомник вечен, сред вятър, гръм и дъжд, където ще се отдават вечерите. Ще оттече ли пороят, оголил страсти и забрава, едва ли ще узная… А лоното на Любовта е цвят от нежност разкъсван и от слава.” И корабът – неустрашим „Титаник”, се промушва между Сцила и Харибда, и потъва в лоното на Бездната, удавена в мрак седефен и виолетови реки, „цвят от нежност разкъсван и от слава.” Мъртвото вълнение на тялото ми го закотвя там. Завинаги…

            Будна вече, чувам гласа на Учителя Дънов, милия: „В любовта няма никакъв грях. Любовта е от Бога.” Дар от Бога, Дарина! Винаги са ме поразявали страданията. Знаеш ли, Достоевски, Великият изповедник на човека, е изрекъл: „Има само едно нещо, от което се страхувам: да бъда недостоен за страданията си.” Тия негови слова на Пророк ме налитат често. Но въпреки това, аз зная, че съм слаба. Че съм недостойна за страданията си, че съм им пленница, не господарка… Някъде в тия книжки и Емил бе споделил: „Любовта и Изкуството идат като Тайна, отиват си като Страдание.” Боже мой, Тайна и Страдание!? Любовта! Навремето, като ученичка, знаеш, четях много Джек Лондон. Водя си и днес бележник, та записвам. Ще да го отворя сега и ти прочитам. Дето трябва. Та чуй сега и Джек! Чуваш ли ме? Добре! Слушай сега! Слушай що съм записала! „Животът е страдание. Успява оня, който умее да забравя болките си” …. „Любовта не може да се задържи насила и не може да се натрапва. Изживяната любов не дава права върху настоящето. Всеки любовен миг се изживява от двама души – те са квит и нито имат да дават, нито да вземат.”… „Нашето собствено „аз” е като нищожна струйка дим, която витае в мрака и сенките, раздирана от светкавици.” Сякаш за мене го е писал. За мене. Витая в мрака, раздирана от светкавиците на Самотата... За кого, и за мене ли е, питам се, оная черна прокоба, що е изрекъл в миг на отчаяние народът: „Очи, де се не съзират, се забравят.”?

            Чувствам се отчаяна, раздвоена, аз грешницата, недостойната за страданията си! Разкъсани душата и тялото, също „Малката стопанка…”

 

            И ръката ми реши се и посяга. Не към пушката, към телефона…