ФУТБОЛЕН МАЧ - Ирина Стоянова

Запознахме се на футболен мач. Аз съм футболно момиче, обичам и футбола, и футболистите. Приятели ме бяха завели на мач на националите, но не помня с кого играехме, защото все се обръщах към задните седалки да видя усмивката му. Споменът от мача до ден днешен си остана единствено онази усмивка. При все че Бербатов играеше, а той ми е от любимите момчета.

Тогава той беше с жена, за която знаех, че е просто добра приятелка и че не е обвързан. Беше нов в компанията, така ми бяха обяснили. Никой не знаеше нищо за него. Казах си: чудесен повод да поведа в резултата.

След това го намерих в скайп и във фейсбук. По моя инициатива. И той отвръщаше на всяко съобщение. Едно на нула за мен.

Тогава бях влюбчива, малко ми трябваше да си харесам мъж, който определено беше умен, добре изглеждащ и със самочувствие. Освен това, хората ми влияеха с умението си да пишат остроумно и интелигентно, без правописни грешки, без вулгарност и без излишни сладкодумства. Заложихме на общуването в скайп, макар че и двамата бяхме в София и имахме възможност да се виждаме. Очевидно никой не искаше да бърза за среща без да е опознал събеседника отсреща.

Аз: Здравей, интересен мач беше онзи ден.

Той: Нещо се разсейвах. Друго ми беше интересно.

Аз: Явно другото ни е било интересно и на двамата...

Той: Животът е интересен.

Аз: Важното е да слушаме душата си и да правим това, което наистина ни интересува...

Той: А ние се интересуваме от интересни хора. Интересните хора са добри.

Аз: Хм, всички ли?

Той: Аз поне само добри интересни хора познавам.

Пишехме си почти денонощно, тогава имах работа, която ми позволяваше да имам постоянен достъп до скайп, а и разполагах с възможността сама да определям графика си. Той се изявяваше като финансов анализатор. Работеше денонощно с достъп до интернет.

Той: Ако водех емисия за времето, щях да напиша със субтитри под картата на България, че времето в мен е слънчево с горещи пориви на вятъра, преобладаващо със страст.

Аз: Ако имах радиопрограма, щях да пускам на всеки час реклама под формата на въпрос „Какво е времето вътре в теб?”. И отговорът щеше да бъде „Страстно, сухо и горещо.”.

Той: Ако имах сайт, щях да сложа банер със святкащо „Сори, ама излез от главата ми за малко почивка, твърде много място заемаш и не мога да се концентрирам.”.

Аз: Ако бях хеликоптер, щях да кръжа над работата ти с надпис (от онези по телевизора дето ги дават) „А сега разсейвам ли те?”.

Като истинска увличаща се по мъж жена, нямах търпение да седна зад монитора и да щракам по клавишите. Не исках да си признавам, но тръпката ме беше обзела и пареше като горещ ламаринен покрив. Опознавахме характерите си, нещата, които всеки от нас обичаше да прави, любимата храна, любимото вино, книги, сериали, филми, музика. Стигнах до извода, че като мъж беше изключително независим, самоуверен и праволинеен. От него струеше усещане за успех.

След известно време се събудих от звука на съобщение от него.

Той: Добро утро! Тази нощ те сънувах. Събудих се с усещането за липса. Искам да те видя.

Аз: Днес не мога, искаш ли в събота? (Исках да го видя, но ме беше страх.)

Той: Добре, аз ще сготвя. Ще те взема в седем.

Аз: Ммм, какво ще хапваме?

Той: Ще те изненадам.

Смс-ите валяха до събота. Поддържахме огъня с непрестанни съобщения тук и там.

Той: Знаеш ли, че делфините могат да се разпознаят в огледало?

Аз: А ти знаеш ли, че слоновете са склонни към емпатия?

И така светехме в зелено в скайп.

Спомням си, че беше направил страхотна вечеря от свежа сезонна салата, а след това поднесе филе от лаврак. За десерт беше се въоръжил с любимата ми торта „Линд”. Виждахме се за втори път след футболния мач, няколко месеца по-късно. Той беше спокоен, а аз нервна и притеснена. Обгрижваше ме, беше мил и отново зареден с онази усмивка. Прекарахме една чудесна нощ заедно.

Помня, че на сутринта телефонът му звънна и той се извини, че спешно трябва да тръгне за работа, „извънредна ситуация”, така каза. Остави ми ключовете, целуна ме и излезе. Аз се понамръщих, но станах, взех си душ, облякох се, заключих и се отправих към спирката на трамвая. Чувствах се щастлива. Припомнях си как ме беше любил предната нощ, страстно и всеотдайно. Беше ме спечелил и изравнил резултата от мача. Пропуснах спирката си. Върнах се пеш до офиса.

Той: Извинявай за днес. Не исках да те оставям сама.

Аз: Няма нищо, случва се. Трябва да се видим да ти дам ключовете.

И така къде на живо, къде в интернет, нашата връзка продължи.

Сега си давам сметка, че изобщо не се замислях, че прекарвахме повече време в онлайн пространството и се виждахме по-рядко.

Веднъж се бях опънала на дивана в тях, главата ми беше на коленете му и го гледах в очите докато той обясняваше нещо. В един момент ме погледна и ме попита защо го гледам така. Попитах как. „Влюбено” – отговори той. Казах му със свито сърце, че вероятно съм влюбена. Той само се усмихна. С онази усмивка. Беше повел в резултата.

След това признание осъзнах, че не ми пишеше постоянно. Или поне ми правеше такова впечатление. Аз вече имах очаквания към този мъж, той беше човекът, с който исках да бъда не само в интернет, но и на живо. Започнах да настоявам за повече срещи, за повече нощи заедно, за повече близост. Понякога се образуваше напрежение между нас, защото той беше зает, а аз исках да сме заедно.

Аз: Ще дойдеш ли тази вечер?

Той: Не мога тази вечер. Имам важна служебна среща с клиенти. Ще се видим утре.

Избухвах. Сърцето ми плачеше. Понякога си казвах, че няма да му пиша няколко часа или поне докато той не ми пише, но не издържах и първа пращах смс или съобщение в скайп. Той отговаряше, но усещах, че нещо не е както трябва.

Така минаха още няколко седмици. Изгубих съня си. Все по-често плачех.

Докато в един момент не получих съобщение в скайп.

Той: Трябва да ти кажа нещо.

Така започват всички неприятни новини. А когато те е страх да ги съобщиш на живо, по-лесно е да изполваш интернет.

Аз: Да... Давай направо.

Той: Всъщност, две неща.

Свих се на топка.

Той: Жена и дете.

След няколко секунди мълчание извих от болка. Не само, че беше повел в резултата, но ме беше и победил. И то със съобщения в скайп. Сетих се за едни думи на Ваня Щерева „Сълзите пак потекоха и се смесваха с граховите зърна в чинията. И бяха големи колкото тях. Сега разбрах, защо не мога да спя нощем. Много грахови зърна по моето легло...”.

По-късно разбрах, че момичето от футболния мач му е съпруга. Били в процес на развод, но докато той се занимавал с мен, тя се опитвала да си го върне. Имали дете, на четири. Момиченце. Което той много обичал, но не ми казал за нея, защото си мислел, че това ще ме отблъсне и нашият флирт щял да се провали. Бил се изнесъл в сегашния апартамент под наем. Удобно за него.

И докато аз съм се влюбвала все повече, на живо и в интернет, той бавно се връщал към жена си. И когато онази сутрин уж отиваше да спасява работата си, всъщност, е отивал да спасява дъщеря си, че била паднала лошо и трябвало да я кара в „Пирогов”. А докато съм го гледала влюбено, вечерта, легнала на коленете му, той се чудел как да ми каже, че трябва да се разделим, въпреки че наистина много ме харесва.

И докато общуването в интернет омайва, унася, привлича, онова другото – живото - забравяме го, скриваме го, давим го. Все повече хора общуват в социалните мрежи, не малко дори се събират, женят се и живеят щастливо, гледайки футбол и футболисти. Но аз загубих онзи мач. Сега се чудя дали да рискувам и да започна нов. С друг съперник. И ако го загубя отново, дали ще се откажа от футбола...