В Ъ Л Н А Т А - Юлия Бояджиева

Андрей загаси цигарата в пепелника. По движението, с което го направи се чувстваше, че е доста напрегнат. Отвори прозореца и запали втора. Надяваше се да се успокои. Много мисли бушуваха в главата му. Кога ще дойде Офелия, дали вече не е идвала, а той е пропуснал позвъняването на вратата? Тези въпроси си ги задаваше на всеки две минути и това още повече засилваше притеснението му. Та той не я познаваше, тя него също! Беше я виждал само на снимки и то, като малка. Красиво усмихнато дете, което добре позираше пред камерата. Може би затова по-късно стана актриса? А и за какво иска да разговаря с мен, какво иска да научи? Аз наистина можех да откажа срещата, но се съгласих. Зашо ли.....? - си мислеше Андрей и отвори още по-широко прозореца - Tака няма да пропусна и най-лекия шум от кола, а и човешки стъпки. Това малко го успокои и той впери поглед в най-голямото цвете в градината - червената роза. В този момент пред къщата спря кола. Беше жълто такси. Андрей с всичките си сетива почувства, че в него е Офелия. Задната врата на колата се отвори и първото, което той видя бяха дългите крака на момиче. Стройни, като краката на майка й - отбеляза Андрей и с видимо любопитство продължи да наблюдава останалата външност на Офелия. - Не беше момиче от модните списания и подиуми, но беше с подчертан чар и грация, което се набиваше веднага на очи. И в това прилича на майка си! - продължи да разсъждава той.

Офелия беше вече пред входната вратата на къщата и се готвеше да натисне звънеца, когато чу гласа на Андрей.
- Отворено е, влизайте направо! Аз сега слизам!
Запознаха се. Той не отделяше поглед от нея. Много мисли атакуваха съзнанието му. - Защо сега майка ѝ, Емилия не е тук за да се порадва на вече голямото си момиче? Защо се случи всичко това? Защо?.....Мислите му бяха прекъснати от гласът на Офелия.
- Аз ви благодаря, че се съгласихте да проведем този разговор! Просто искам да си изясня нещата за себе си. Нищо повече.
- Не, няма проблем! Ще споделя с вас всичко, което зная. Но първо да влезем вътре! А и мога да ви предложа нещо за освежяване - кафе, бира, джин с тоник, чаша вино......?
- Не, благодаря! Само чаша студена минерална вода, ако имате? Вечерта имам представление. - отговори Офелия и седна на един от фотьойлите.
- Това е любимото място на майка ви. Тя винаги сядаше на този фотьойл, когато беше уморена, неспокойна и тъжна. А тези състояния, в последните месеци от живота й, бяха чести. Редуваха се едно след друго.
- Кога се запознахте с Емилия, всъщност с майка ми? - малко притеснена попита Офелия
- Година след раздялата ѝ с баща ви. Може би знаете, те нямаха брак? Ние също, живеехме на семейни начала. - отговори Андрей и си наля джин в чашата.
- А тя какво ви е разказвала за раздялата с баща ми? По-точно за причината...?
Андрей почувства неудобството на момичето да говори за Емилия, като за своя майка и побърза да отговори.
- Емилия беше добър и открит човек! Дори бих казал прекалено открит. Това определено й създаваше проблеми. Майка ви беше красива жена! Вие приличате на нея. Всеки искаше да се докосне до Емилия. Баща ви също. Омъжила се е за него, защото забременява с вас. Била е малка, наивна. Но не го е обичала. И не веднъж му е признавала това. Той я обвинил, че е студена жена, че не може да обича! И я наказва за това, като й отнема детето. А това сте вие! Емилия не се е съпротивлявала. Баща ви и тогава е бил влиятелен адвокат и е било безсмислено да го прави. Но тя ви обичаше!
- Та казвате, че Емилия т.е. майка ми не е обичала баща ми! А вас обичаше ли ви? - попита малко напрегнато Офелия.
- Ще ви отговоря. Ние с нея се запознахме на улицата. Търсеше квартира. Тогава сподели, че е живяла една година в съседен град, но обича морето и иска да живее тук. Както виждате имам голяма къща и ѝ предложих да остане при мен. Аз бях доста по-възрастен от нея, но я обичах. Обичах я заради младостта ѝ, за усмивката ѝ, за честността ѝ. Беше беззащитна, като дете. Чувствах се длъжен да се грижа за нея. И тя ми позволяваше. Емилия ме обичаше по свой начин. Или по-точно беше привързана, като към приятел. Но на мен това ми стигаше. Тя освежяваше живота ми и аз я приемах такава, каквато е! Споделяше всичко с мен. Казах ''заради усмивката ѝ'', но тя беше рядко явление. По природа беше тъжна. Обичаше да чете Шекспир и то трагедиите му. Знаеше ги почти наизуст. Вие затова носите това име Офелия - една от героините на Шекспир. Когато разбра, че сте станала актриса се зарадва много. И цяла вечер говореше, как един ден вие ще изиграете Жулиета, а тя с притаен дъх ще ви гледа от салона.
- А защо е харесвала Шекспир? Говорила ли е с вас за това?
- Да! Нали ви казах, че Емилия споделяше всичко с мен. Все казваше - "В произведенията на Шекспир има драматизъм! Има и съкровена любов!"- Това й допадаше, това й харесваше. Особено думите на Жулиета. Непрекъснато ги повтаряше.
- Други какви интереси имаше Емилия? - попита отново Офелия.
- Майка ви обичаше и цветята. Грижеше се добре за тях. Тази червена роза в двора тя я посади. Израстна красива, като нея. И е специална за мен, защото Емилия се е докосвала до това цвете! - отговори Андрей с насълзени очи и продължи - Обичаше и морето! Всеки ден ходеше на брега и стоеше с часове. Наблюдаваше го. И всеки път казваше - "Морето е пълно с любов! Ако някой търси любов, трябва да се потопи в него!" Научи се дори добре да плува. Забавляваха я много вълните. Като че ли танцуваше с тях!
- А тя работеше ли нещо през тези години? - продължи да разпитва Офелия.
- Не! Аз имам рекламна агенция. Това ми е бизнесът, Емилия помагаше на мен! Хрумваха й интересни идеи. Притежаваше творческо мислене. Този дом е подреден по нейния вкус.
- Разбирам, че сте обичали силно......майка ми. Защо тогава се е стигнало до това.....до този акт на самоубийство? - попита видимо смутена Офелия.
Андрей не отговори веднага. Замълча! А и не знаеше какво да каже. Все още и той самият не беше на ясно за всичко случило се с Емилия. Прие за причина това, което психиатърката предположи. Но какво да обясни на Офелия? Откъде да започне? Може би от онази вечер, когато Емилия за първи път се заключи в стаята си и не излезе нито за вечеря, нито сутринта за закуска? И това продължи седмици...! Той набра смелост и започна.
- Офелия, какво да ви кажа? Аз самият живея още в този мрак на спомени и въпроси. Защо се стигна до тук? Защо тъгата се настани трайно в живота на майка ви, а и съответно в моя? - Андрей замълча за момент и продължи. - Всичко започна с едно запознанство във Фейсбук. В началото на шега. Емилия прие поканата да участва в една група за забавления. И наистина през първите дни се забавляваше. Дори споделяше всичко интересно с мен. Но, до един момент! След това се затваряше с таблета в стаята си и не излизаше с часове. Аз не виждах нищо лошо в това, защото майка ви в минутите, в които общувахме се промени в добрата насока. Стана по-весела, по-усмихната, по-енергична. Задаваше куп въпроси на мен, явно и на себе си, защото в повечето случаи си отговаряше сама.
- Какви въпроси? От какво естество? - с любопитство попита Офелия и продължи. - Бихте ли споделили с мен?
- Започна с Хамлет и неговият философски въпрос - "Да бъдеш, или да не бъдеш?" И всеки път си отговаряше различно. Почти всеки ден си задаваше и въпроса - "Дали, ние хората имаме право на избор или всичко се случва ей така...?", "Човек кое повече обича - изгряващото или залязващото слънце?" А една сутрин ме попита - "Андрей, знаеш ли какво е казал Ницше за любовта?" Аз не отговорих, но тя продължи - "Винаги има лудост в любовта, но и винаги има смисъл в нея!"
- Това не ви ли подсказа, че тя е влюбена в някого? - попита нетърпеливо Офелия.
- Да, и я попитах за това. Но тя не ми отговори, само ми показа една снимка на таблета, на красиво младо момче. Значително по-младо от нея. Аз продължих да питам - кой е той, от къде е? Тя се усмихна и много тихо ми отговори - "Не зная, но той идва виртуално всяка нощ при мен. Това е!" А на другата сутрин ми каза - "Знаеш ли Андрей, всеки от нас има право на собствен свят. В този свят човек е абсолютно честен със себе си? В него, рано или късно, чувства ни излизат на повърхността! И искаме, или не те се извисяват над нас! А в един момент ни завладяват изцяло!"
- Тя може би е направила опит да ви се извини? А вие не казахте ли нещо? - отново с нетърпение попита Офелия.
- Естествено! Реагирах с думите - Емилия, любовта ни дебне през целия ни живот! Но е важно да разпознаем истиската! От другата боли. - Андрей замълча за момент и продължи. - И точно това се случи! След три месеца младежа изчезна от виртуалното пространство, а с него и любовта му. Емилия потъна в неутешима тъга. Непрекъснато повтаряше, че никой не трябва да бяга от думите "обичам те"!
- Но как можеш да обичаш нереален мъж? И да страдаш за него?- попита с висок глас Офелия.
- Не зная! И аз си задавам този въпрос. Но съм сигурен, че сърцето й накрая биеше извън нея! На негово място се беше настанила тъгата. Това беше закъсняла страст Офелия! Силна и невъзможна. Майка ви в тази ситуация се чувстваше, като случайно цъфнало цвете в края на есента. Нямаше топлина за нея, идваше зимата.
Андрей замълча. Предстоеше най-тъжното в разказа. Краят на Емилия. Офелия също мълчеше. "Като едноминутно мълчание... " помисли си Андрей и наруши тишината.
- Емилия сама пожела да се лекува. Беше изпаднала в депресия. Посетихме психиатър. Приемаше таблетки, от които се почувства по-добре. Дори поднови разходките до морето. Казваше, че вълните я успокояват, че я милват и галят!... В деня, в който се случи това с нея трябваше да посетим отново психиатъра. За да изпише лекарства. Майка ви ме помоли да отида сам. Изкаше да се разходи отново до морето. Съгласих се. А и имах желание да поговоря с лекарката. Исках да разбера коя е основната причина за състоянието на Емилия.
- Тя какво ви каза? - побърза да попита Офелия.
- Като психиатър имаше своя версия за състоянието на майка ви. Но основното е, че през тези години сте й липсвали вие. Била е лишена от майчинска грижа и обич към собственото си дете. Тази любов се е трупала в нея и е трябвало да я отдаде на някого. Не случайно обект на нейните чувства е било младо момче, почти дете. Обичала го е много, колкото е обичала вас! Това е!
Отново настъпи мълчание. Явно всеки разсъждаваше върху думите на лекарката. Или всеки се пазеше от самия край. Андрей не желаеше да го разкаже, а Офелия да го чуе? Все пак тя наруши мълчанието.
- Андрей, нали мога да ви наричам така? Как разбрахте за края...?
- Когато се прибрах от клиниката намерих бележка на масата. Прочетох думите - "Морето е пълно с любов! Ако някой търси любов трябва да се потопи в него!" И разбрах!
Офелия не попита нищо друго. Просто беше навела глава и мълчеше. След минути отпи глътка от минералната вода и се раздвижи на фотьойла.
- Андрей благодаря ви! Е, аз трябва да тръгвам. Нали ви казах тази вечер имам представление. Играя Жулиета в пиесата "Ромео и Жулиета" на Шекспир. Ако искате заповядайте! Ще ви оставя покана. - каза и я остави на масата.
Слязоха на на двора. Офелия се загледа в червената роза. Доближи се до нея и много нежно изрече.
- Красива си!
Тръгна си. Андрей дълго време гледаше след нея. Офелия му напомняше за Емилия, която толкова много обичаше.
Салонът на театъра беше пълен. Затова и аплодисментите бяха шумни и продължителни. Андрей също ръкопляскаше неудържимо. Думите на Жулиета му бяха познати, но той се вълнуваше, все едно ги чува за първи път. Андрей изчака артистите да се поклонят и тръгна към гримьорните. Срещна Офелия в коридора и й подаде огромния букет от цветовете на червената роза в двора. Хвана другата й ръка, поднесе я към устните си и продума.
- Благодаря ви! Играхте великолепно! Докоснахте сърцето ми!
- И аз си мисля, че това е най-доброто ми представяне. Играя тази роля вече година! Но едва тази вечер почувствах душевността на Жулиета толкова силно! - каза с просълзени очи Офелия и продължи. - Благодаря ви, че дойдохте! В салона имаше друга енергия, почувствах я!
Разделиха се. Когато Офелия беше готова, повика такси, взе цветята и тръгна към него. Прибра се. Не натопи розите веднага. С тях се насочи към компютъра. Отвори го. Влезе във фейсбук и написа в профила си - В памет на моята майка!
"Като вълна премина покрай мен,
водите морски взеха ме във плен!
Защо реши от мен плувец да правиш,
а после пожела на плиткото да ме удавиш?"