Мъж по поръчка - Мая Иванова

„Как да избяга?!“

Сияна стоеше на масичката в кафенето и единствената мисъл, която занимаваше ума ѝ беше: „Как да избяга оттук възможно най-бързо точно в 16.00 часа.“

Докато топлеше ръцете си обгърнали чашата с кафе мислите ѝ се върнаха към началото…

****

12-ти август 2005 година. Гр.Варна

Беше само преди седем дни. Само преди седем! И кой дявол я накара да си купи онази глупава книга с още по-глупаво заглавие „Тайните за мъжа, които всяка жена трябва да знае.“ Тогава и през ум не ѝ мина, че ще се омотае толкова дълбоко и необратимо. Просто беше самотна и търсеше нещо за четене. Купи си книгата на шега, прибра се вкъщи, но се увлече и я прочете почти на един дъх. Почувства се много напреднала в любовните работи и реши да спази съветите на авторката буквално. Като започне от първия разбира се, а той беше ясен. Да се направи списък с качествата на перфектния мъж. Все едно си поръчваш кола в завода, без да гледаш цената.

Взе двоен лист хартия, написа през няколко реда сферите в живота, които авторката смяташе за важни и започна да попълва изискванията за мъжа по-поръчка.

Височина

Килограми

Местоживеене

Сексуална ориентация

Семейно положение

Отношение към секса

Отношение към парите

Хобита

Любима храна

Отношение към алкохола

Чувство за хумор

Материално състояние

Отношение към спорта

Начини за прекарване на свободното време

Мечти

Религия

Специални изисквания

Попълни всичко старателно, а накрая където трябваше да напише по какво ще го познае, написа: „Ще го позная по това, че много пуши.“

Следваше втора стъпка: Да се сгъне списъка и да се сложи в дамската чанта. Идеята на авторката беше, че списъка трябва да е винаги наблизо, за да привлече мъжа по-поръчка. А и да се сравнява при нужда, ако се попадне на някой, който само прилича на перфектния. Сияна сгъна листа, сложи го в чантичката си и се зачуди: Сега какво да прави? Телевизор нямаше, а не ѝ се спеше. Книгата я беше прочела по-бързо отколкото очакваше. Погледна часовника. 23.28 часа. Позамисли се и се сети, че долу в интернет залата имаше нощен пакет от 00.00 часа до 8.00 сутринта само за 3 лева. Не мислеше, че ще изкара до края, но няколко часа, докато ѝ се доспи и се видяха приемлив вариант. Облече се, приготви си сандвич, бутилка с вода, взе пакетче със солети от запасите и излезе.

Интернет залата беше почти празна. Отегчено момиче включи компютър в ъгъла, взе трите лева, подаде пепелник и изчезна нанякъде.

Сияна си прегледа пощата, разцъка някаква игра, после прегледа няколко сайта, в които се оказа, че няма нищо интересно и се загледа в иконите на екрана. МИРК-а  привлече вниманието ѝ. Отдавна не беше влизала, но какво пък, понякога ставаше забавно по каналите. Днес си избра ник NOIVA, което на португалски означаваше булка. Не очакваше някой да знае, но ѝ звучеше добре. Логна се и веднага започнаха да пристигат съобщения от скучаещи мъже, повечето с предложения за секс.

Поразчисти малко светещите прозорци и точно когато си мислеше, че няма какво да я изненада и може би е по-добре да си тръгва светна прозорец с ник Скитник: Съобщението беше обикновено „Здравей!“ 

„Защо Скитник?“ отговори тя.

„Това е по-скоро нещо което чувствам.“- отговори човека отсреща.- „Искаш ли да се запознаем?“- допълни след малко.

„Не, знам. Сякаш нямам нужда от нови хора в ума и сърцето си. Не ми се говори много. Искам да намеря някого с когото мога да мълча. Ти би ли мълчал с мен?“

„Споделеното мълчание изисква много високо ниво на хармония, NOIVA. Няма да мога да мълча с теб, преди да сме говорили, но бих бил най-щастливия мъж на света, ако мога да ти дам това някой ден.“

„Добре, разкажи нещо за теб. Запознаваме се така да се каже 😊“ усмихна му се тя.

Отговорът я смая.

„Автобиография на господин Пламен Парушев

Роден съм на 02.04.1972 година в гр. Шумен в семейство на инженер и учителка. Имам сестра по-малка от мен. Разведен съм, с едно дете, което живее при бившата ми съпруга… „

Следваха подробности за имотното му състояние, за колата която кара, за ръст, килограми, образование, професия, бивши професии…

Докато Сияна четеше и се чудеше какво се случва дойде реплика: „Това е най-общо. Готин съм така да се каже. Сега си ти. Текат твоите минути за реклама. 😊“ 

Помисли, помисли какво да му отговори, но явно той беше подготвен, а тя не, затова реши че шегата ще свърши работа засега:

„И аз съм Готина, така да се каже 😊, давай нататък…“

„Чудесно! А какво ти е мнението за размножителния период на костенурките?“ – отговори той.

Тя се разсмя. А мъжът поведе разговора леко и лежерно. Чувството беше опияняващо. Нямаше задръжки породени от вида на човека отсреща, никой не се опитваше да направи добро впечатление на другия. Сякаш и двамата знаеха, че тази нощ ще свърши и се опитваха да вземат от нея всичко. Сякаш знаеха, че са се засекли случайно и за малко. Той сподели страховете си, тя сподели самотата и тъгата си. Неусетно стигнаха до книгите, до музиката, до изкуството. Това което имаше да си кажат беше толкова много, че часовете минаваха неусетно. Сияна дори не разбра как му разказа за глупавата книга и за списъка. Как изобщо стана на въпрос за това! Тъкмо съжали и се почувства глупава, когато той се разсмя и предложи да го прегледат заедно. Да го пита точка по точка, той ще отговаря, а тя ще сравнява.

Какво пък, нощта още не си беше отишла, а с този мъж явно можеше да се говори за всичко. Извади списъка, прегледа го набързо и установи, че на повече от половината въпроси вече има отговори. Точно каквито ѝ бяха нужни отговори. Смеейки се, малко по малко зададе въпросите, на които нямаше отговор. Помисли си че сънува, когато и на тях получи отговорите, които би дал перфектният мъж. То вярно, че в книгата пишеше, че съдбата когато ѝ поръчаш в писмен вид, действа бързо, ама чак пък толкова! Не, това не можеше да е вярно! Категорично, не можеше! Сигурно не пуши човека! Нали по това трябваше да го познае, че пуши много. Зачуди се дали да го попита и даже написа въпроса, но докато се колебаеше дали да го изпрати получи съобщение:

„Ще ме извиниш ли за малко? Да изтичам да си купя цигари, че цяла кутия изпуших тази нощ. Ще се отровя заради теб! 😊“

Това ѝ дойде много. Изведнъж от забавно стана страшно, а и наближаваше осем сутринта. Освен, че свърши нощният пакет, трябваше да отиде и на работа. Дори не отговори. Просто затвори прозореца, изключи компютъра и хукна към вкъщи.

На работа цял ден беше умислена. Вечерта го сънува, а до следващата вечер вече се чувстваше като най-голямата глупачка на света. Така да избяга. Отиде до залата с надеждата да го намери. Той беше там, чакаше я. Още докато се логне в програмата изскочи прозореца Скитник с много дълга усмивка на него и думите „Чаках те. Добре дошла отново.“ Поговориха неангажиращи неща, неусетно му даде телефона си, и-мейла си, разказа му точно къде работи. Посмяха се малко и тя си тръгна спокойна. Малко по-късно получи смс с роза от символи и пожелание за лека нощ.

Следващите три дни тичаше до залата след работа, пиеше от него, от смеха му, от топлината му, от душата му… Разцъфна, стана по-слънчева, надеждата и любовта се виждаха в очите ѝ.

Последната вечер се разбраха да се срещнат на другия ден точно в 16.00 часа в известно Варненско кафене. Имал работа във града преди това, но после щял да е свободен. Никой от двамата не поиска снимка.

Сутринта получи смс с текст „Шумен“, петнайстина минути по-късно получи отново с текст „Каспичан“, после с  „Девня“ и накрая „Тук съм.“ Не издържа на вълнението, искаше поне гласа му да чуе. Знаеше, че до срещата остават няколко часа, но… Обади му се.

Гласът беше приятен, плътнокадифен и излъчваше щастие. Напрежението в нея веднага спадна. Той сподели, че се напъхал в багажника на колата сутринта, понеже играл на криеница със сина си и без малко да си остане там, ако…  Посмяха се и тя попита как ще се познаят. Той отговори загадъчно, че ако двама непознати не могат да се познаят, по-добре да не се срещат. Усетил напрежението в нея обаче, реши да бъде милостив и да поясни: „Не се тревожи, ще ме познаеш. Аз съм с бял костюм, с червен карамфил на бутониерата и ще нося вестник Позвънете в ръка.“ После се извини че го викат и затвори телефона.

Всичко в нея увяхна. Бял костюм! В четири след обяд! С червен карамфил на бутониерата! Кой в днешно време знае какво е бутониера?! Карамфил! И вестник в ръка! Ужас! Така са ходили по срещи миналия век! Или по-миналия! Или направо никога! Знаеше си, знаеше си още от самото начало, че цялата тази история не може да е истинска! И в оня калпав списък, как пък да нямаше една точка, претенции към начина му на обличане плюс отношение към карамфилите и вестниците! Беше потресена! Забрави за всичките му хубости, за кадифени гласове, споделено мълчание и прочее романтики. Поне час мисли, как да го излъже, че е болна и не може да отиде на срещата.

В крайна сметка реши, че не може да не отиде, но колкото повече мислеше, толкова повече си го представяше с огромен нос, плешив, с косичка покрай ушите, със запасан до гърдите панталон, развалени зъби и беше абсолютно убедена, че живее с майка си. Нямаше как да е иначе. Интелигентен, мил, сърдечен, говори свободно за Караваджо, за Шопен и научна фантастика… Те само грозните са добри и умни. И то грозните, които живеят с майка си!

По пътя до заведението измисли три начина за бягство. Все пак за любов не бяха говорили, нито за нещо повече от кафе, нищо не беше обещавала, нито той на нея. Тя като последната глупачка хлътна до ушите, но мина и! Няма начин да се покаже на улицата с него. Червен карамфил на бял костюм… Никакъв начин!

Отиде на срещата по-рано. Сметките и бяха елементарни. Той знае, че жените закъсняват доста, вероятно ще закъснее минута-две, в това време тя ще натрака един смс „Точно 16.00. Няма те!“. После ще скочи и ще офейка, без да се оглежда. И даже да ѝ пише, тя няма да му отговаря, понеже е жена с характер и е обидена, че го е нямало навреме. Нещо не беше съвсем наред със съвестта ѝ, но този беше най-добрия план, за който се сети.

Написа смс-а и зачака да натисне изпращане.

Обаче „Как да избяга навреме?!“

Стоеше на масичката в кафенето и единствената мисъл, която занимаваше ума и беше: „Как да избяга оттук възможно най-бързо точно в 16.00 часа.“

Изхода от заведението беше само един. До него имаше дърво, а на дървото се беше подпрял някакъв особено страшен тип. Целия в татуировки, вериги, синджири, и скъпарски дрехи.  Пушеше отдадено и я гледаше лошо. Точно нея гледаше. Без съмнение бесен, арогантен баровец-метъл, покрай който трябваше да мине бързо без да го нервира допълнително.

Добре поне, че минута преди заветния час бели костюми не се виждаха никъде. Тя зае позиция за бърз старт, сложи пръста си на бутона изпращане и започна да премерва разстоянието от масата до изхода.

Планът можеше и да успее, ако в последни я момент страшният тип не се беше размърдал. Тръгна към нея, препречи пътя за бягство, като застана между масите и каза:

-          Здравей! Нали ти казах, че ще се познаем!

Усмихна се широко и седна до нея.

Напрежението от последната минута премина в шок. Сияна се опули неразбиращо и продължи да гледа мястото през което смяташе да избяга.

Следващите десет-петнайсет минути той говореше, а тя отговаряше едносрично и отнесено. Дори не разбра как се съгласи да я води на вечеря. Толкова беше шокирана, че по някое време се втренчи в мъжа, разгледа го с детско любопитство и без никакъв свян изтърси:

-          Твърде си хубав за моя вкус.

Което си беше вярно впрочем. Когато отпаднаха предразсъдъците към татуировките, синджирите и лошия поглед, който не е бил лош, а любопитен, когато видя грейналата му усмивка и чу успокояващия глас, стана ясно, че точно такъв си представя мъжът по поръчка.

После тръгнаха нанякъде. Тя просто вървеше с него и ѝ беше все едно къде отиват, за колко и как ще стигнат до там. Той говореше, а тя се опияняваше от присъствието му без да мисли. За днес беше мислила достатъчно.

След дълга разходка стигнаха до ресторант до брега на морето. Хубавите маси бяха заети. Сияна беше готова да седне където и да е, но Той имаше други планове за вечерта. Помоли любезно сервитьорката да преместят две маси до кея, защото неговата дама би искала да се наслаждава на гледката, докато вечеря. Седнаха на едната маса и мъжът осъзнал, че на мисленето на въпросната дама, не може да се разчита поръча две празни чинии с прибори и по една порция от цялото специално меню, което да сервират на втората маса. На притеснените протести отговори със смях, че е изтеглил потребителски кредит и може да плати сметката.

Храната беше превъзходна, обслужването най-висока класа. Лек морски бриз, лежерна музика и шума на морето допълваха гледката като в сцена от най-романтичен филм. Даже ухаеше на романтика.

И двамата се отпуснаха, наслаждаваха се на вечерта, смяха се, говориха за бизнес-стратегии, за театър, после за тъжни неща. Тя даже си поплака малко. Беше приказно без да се напъват. Света беше като омагьосан и се беше превърнал в непринудено вълшебство.

Ресторанта затвори. Преместиха се на плажа и там мълчаха с часове. Той я беше прегърнал и просто стояха. Всеки сам с мислите си, а в същото време с се сливаше с другия.

После скитаха из града в търсене на отворена баничарница. Дори не знаеха за какво им е. Намериха една, която отваря преди изгрев. Докато чакаха изгрева заваля и той пя, танцуваха на улицата под дъжда виенски /според него/валс, спъваха се в ритъма на тангото… После мокри до уши ядоха банички на мокра пейка. Но това всъщност беше хубаво. И така свърши нощта.

Намериха такси, тя се качи и по пътя за вкъщи получи смс: „Благодаря ти за прекрасната нощ, Сияна! Винаги си добре дошла в дома и душата ми.“

 

Как свършва тази история?

Не свършва…

Когато се прибра вкъщи Сияна осъзна, че мъжът по поръчка не е за всекидневна употреба. Че за една нощ, са си дали толкова много, колкото други хора не успяват за цял живот. Че на света има твърде много жени, които се нуждаят да си го поръчат и че ако иска да го има за себе си, трябва да го остави на другите.

Понякога, когато много и домъчнее, просто му праща сърчице в нета. Той ѝ отговаря, казват си онова което са пропуснали през годините, понякога успяват и да се видят, да отидат на кино или да хапнат заедно, а после споделят мълчанието си.

Отново и отново…