Цвети - Хари Спасов

Есента пристъпваше тихо със златни пантофки по улиците на града. Ръмеше ситен дъждец и както обикновено, мъглата го чакаше да поспре, за да се настани на мястото му. Навъсени хора, вглъбени в мислите си, бързаха по своите задачи.

Цвети чакаше на спирката автобус номер седем, за да отиде в центъра на града, където беше работното ѝ място. Втори месец продаваше обувки в едно магазинче на Главната. Нямаше настроение, сякаш всичко вършеше машинално, тази работа не ѝ бе на душата. На всичкото отгоре собственикът на магазина я обвини, че е откраднала два чифта обувки. Парите за тях бяха удържани от първата заплата на Цвети. Положението навсякъде в България беше такова. В страната на работещите бедни къде да отиде? Какво да направи, за да промени живота си? Тези въпроси валяха в младото момиче, сливаха се с есенния дъжд, полягаха върху падащата мъгла и сякаш искаха да го изкопчат от живота и да го понесат на далече.

–Хайде, качвай се, ако ще се качваш! - прогърмя гласът на шофьора - Какво си се оклюмала!

Цвети се стресна от гласа на непознатия. Прибра чадъра си и се вмъкна с усилие в претъпкания автобус, който нервно избръмча и едвам - едвам потегли към центъра на града.

Пред магазина я чакаше собственикът и отдалече започна да крещи:

– Отново си се успала? Кой, ще ми продава обувките?

– Автобусът закъсня, - опита се да отговори Цвети - нямам вина!

– Вие всички сте води ненапити! Нямала вина! - продължаваше да ругае чорбаджията - Уволнена си! Ето ти петдесет лева и върви където искаш! Нова продавачка, ще си търся и дано този път е по - свястна от теб!

– Как петдесет? Та аз съм работила почти целия месец?

– Толкова. - злорадо се ухили търговецът - Удръжки за открадната стока!

– Ще се оплача!

– Оплачи се, ако щеш на арменския поп! Нямаш трудов договор! Хайде махай ми се от главата!

След тези думи мъжът затръшна вратата на магазина и взел един чифт ботуши продължаваше да ръкомаха.

Цвети остана сама под дъжда стискайки в ръка банкнотите, сякаш искаше да ги удуши тези проклети пари. Тръгна бавно, надолу по главната улица. Разминаваше се с хората, които идваха срещу нея, а сякаш беше невидима за тях. Незначителна, малка, непотребна. Доплака ѝ се, очите ѝ се премрежиха, но тя вървеше. Накъде и́ сама не знаеше. Спря се до една стъклена врата, на която имаше надпис " Интернет зала", натисна студената метална дръжка и влезе. Лъхна я топлината на помещението. Огледа се и видя наредените на маси компютри и монитори. Седна на първия стол, който ѝ попадна и се разплака. Отнякъде дотича момче, което отговаряше за залата.

– Я да видим, кой плаче? - с усмивка се обърна към Цвети - Ти можеш ли така?

След това хвана с две ръце своите миглите и обърна клепачите на очите си. Цвети се разсмя през сълзи.

– Ако ти останат така завинаги?

– Няма такова нещо "завинаги"! Я кажи сега, защо плачеш?

– Уволниха ме преди малко.

– Лошо, но не непоправимо. - отново се усмихна младежът - Може би Господ те е пратил тук, в интернет залата. Знаеш ли, дядо някога казваше: „Дядо Господ си има план за всеки човек на Земята!“.

– Какъв план? Без работа съм, с петдесет лева в джоба, с неплатен наем за квартирата и сам - самичка! И невидима!

– О! Не! Няма повече да плачеш! Ще оправим нещата. Знаеш ли, колко много млади хора идват тук и си търсят работа по интернет в чужбина. Ще те регистрираме в Скайп. Ще ти изберем един хубав никнейм, ще поставим една хубава снимчица и ще видиш, че всичко, ще се оправи!

– Кой е този Никнейм? Не го познавам?

Младежът от залата се запревива от смях:

– Това не е човек! Това е името, под което, ще бъдеш в Скайп. Ти досега не си ли чувала за компютри, клавиатури, мишки?

– Не, но от мишки ме е страх!

– Не са истински мишки! Не се плаши! Ох, ще умра от смях!

Цвети отново се натъжи.

– Не! Край с плакането! - решително каза младежът, като премести един стол и седна до момичето -

Включваме компютъра и започваме да променяме твоя живот! Не можеш да си представиш колко много нови светове има от другата страна на кабела! Мониторът светна в примамливия син цвят. "Иконите" се подредиха на работния плот. Цвети за първи път се докосваше до тази магия. Тя се потопи в това необятно синьо море и се размечта.

– Сега да видим как, ще се казваш в Скайп. Как е името ти? - гласът на младежа от залата я изтръгна от унеса - Как, ще ти е никнейма, де?

– Казвам се Цветелина, но всички ме наричат Цвети.

– Добреее, чудесно! Да попълним всички данни. - говореше момчето, като бързо движеше пръсти по клавиатурата, задаваше ѝ въпроси, а тя отговаряше. Имена, дата на раждане, година...

– Знаеш ли, - обърна се накрая момчето към нея - ще те кръстим Фиоре! На италиански тази дума означава цвете. Може и на английски да го направим, но на италиански е по - така! Езика на любовта, нали ме разбираш? Моята майка от години работи в Италия и съм понаучил това - онова. Ще ти помагам, ако се яви някой...

– Добре - Цвети се съгласи – Фиоре. Звучи хубаво.

– Да - отговори компютърният спец - Римува се с Аморе!

– А какво е аморе?

– Аморе на италиански е Любов!

– Аморе, аморе - повтори Цвети и сякаш отново се понесе по сините вълни на монитора - Дали изобщо тя съществува?

– Това, ще го разберем, - изрече момчето и натисна едно от копчетата на клавиатурата - ще го разберем...
Скайп завъртя тъмносините си точици. Разнесе се звук наподобяващ на “Зуууп“. – Готови сме! Днес се роди Фиоре!

– Но, аз не разбирам, какво трябва да правя? Как се използва това чудо?

– Не се притеснявай, Фиоре! Аз, ще ти помагам! Само, ще те помоля утре да се снимаш и да ми донесеш снимката, за да я сканирам и кача в Скайп.

– Благодаря много! Колко, ще струва престоя ми пред компютъра?

– Днес нищо! Аз черпя, иначе е един лев на час. Тръгвай и не се притеснявай. Утре ми донеси снимката, да не забравиш! Хей, усмихни се! Някой ден, ще изгрее слънцето и на твоята улица! Стой! Щях да забравя. Вземи това картонче, на него е написана паролата ти за Скайп. Пази го и не го губи докато не я научиш наизуст! Хайде, чао!

Цвети помаха на младежа, който в този момент ѝ се стори, като ангел. Прибра картончето с паролата до личната си карта, в портмонето. Дори не забеляза измъчените петдесет лева. Може би това картонче беше нейния билет за Рая. След това вече бодро закрачи към квартирата, в която живееше, на другия край на града. Беше решила да спести парите за градски транспорт, за да може да си направи фотографията и да плати в интернет залата.

Вечерта намери новата си синя блуза, която отиваше на русите ѝ коси. Сгъна я прилежно и побърза да си легне, за да може да бъде на сутринта първа пред фотостудиото. Цяла нощ сънува огромно лазурно море, над което прелитаха чайки и шепнеха с човешки глас: "Фиоре, Фиоре! Аморе, Аморе...".
Събуди се рано, към шест сутринта. Облече синята дреха. Извади старата маша за коса и си направи букли. Напръска се с лак за коса, а след това се гримира леко, за да подчертае своите големи сини очи.

Постави от онова, розовото гланцирано червило, което пазеше за специални случаи. Погледна се в огледалото и това, което видя ѝ хареса.
Фотографията беше готова след час и Цвети побърза да я занесе в интернет залата.

– Уау! Много си красива - каза младежът, докато сканираше изображението, за да го качи след това в профила на Фиоре - Много!

– Много, много, но никой не ме иска!

– Ще те поискат! Ще видиш Фиоре! Някой ден...

– Чул те Господ!

– Чува, чува Той, но и ние трябва да Му говорим, на Неговия език. А той е Любов и Доброта. Виж ни, какви сме се овълчили, какви сме се наежили. Отворили сме очи за пари, като на ламѝ. Абе, лоши станахме, от лоши по - лоши... Уххх! Пак се отвлякох на философстване. Готова си, Цвети! Снимката е качена! Виж! Сега, ще заприиждат обожатели.

– Ще останеш ли?

– Сега не мога! Отивам до един шивашки цех, да питам за работа, но утре непременно! Благодаря ти!

– За нищо! До утре, Фиоре!

Цвети започна работа, като шивачка. Занизаха се сиви и еднообразни дни. Единствено посещенията ѝ в интернет залата бяха, като малки празници, но там щастието се усмихваше не на нея, а на Фиоре. Научи се да борави с клавиатура и мишка. Свободно си търсеше приятели.

Един ден някой написа в нейния профил: "Ciao! Come stai?". Никнеймът му беше Angelo. Цвети побърза да извика своя приятел.

– Какъв е този? Какво пише? Моля те помогни ми!

– Аха! Ето значи! Италианец е! Казва ти здравей и те пита как си. Харесал те е! Те си падат по руси момичета.

– Стига де! - изчервявайки се Цвети го тупна по рамото - Какво да му отговоря?

– Дай аз, ще му напиша! Va bene! Grazie! Готово. Написах му, че си добре и, че му благодариш.

Цвети подскочи на стола. Нещо дълбоко скрито в нея ѝ подсказваше, че всичко което се случва, ще бъде съдбовно за нея. В младата душа на момичето покълна надеждата, която може би след време, щеше да роди плодовете на любовта.

– Ами аз, как да си пиша с него, като не знам италиански?

– Запиши се на курсове! В града е пълно с езикови школи. Няма как иначе, някой да ти го налее с фуния в главата. Ще се наложи да поучиш, да се потрудиш, пък и някой лев да дадеш...

– Ще дам! Ще дам! Още сега отивам да се запиша!

Момичето грабна своята дамска чанта и полетя навън, за да потърси учител по италиански език.

– Хей, забрави да затвориш профила си! - извика след нея приятелят ѝ - Може някой след теб да ровичка!

– Затвори го ти! Моля те! Аз бързам!

– Брей, жени, жени! Като ги обземе любовта и наистина могат да полетят!

Цвети се записа на курсове по италиански език. Отделяше от ниската си заплата и всяка събота и неделя ги посещаваше. През деня шиеше превита над машината. След работа беше в интернет залата и си пишеше с нейният италиански Ангел. Вечер изписваше тетрадки с думи на италиански.
Изминаха дни и месеци. Фиоре ставаше все по - близка с италианския младеж. Много го харесваше. Един такъв нежен, изтънчен. С големи черни очи, бяло лице и чуплива коса. Дори започнаха да се виждат по Скайп. Когато говореше Анджело, на нея ѝ се струваше, че се лее някаква песен. А може би това беше любовта, която се ражда от двете страни на кабела. Аморе, аморе...

Колежките ѝ шивачки започнаха да се шегуват с нея, разбрали за италианския приятел:" Е как е новото гадже, жабарчето? Показа ли ти нещо по Скайпа? Остави го този макаронаджия, ма? Хвани си наше момче, което мирише на ракия и цигари, мирише на мъж! Та да те обръща по няколко пъти на ден!". Фиоре слушаше и се усмихваше. Не отговаряше на подмятанията на своите колежки. Само един път им каза: "Ще видите вие!"

Цветелина изпълни обещанието, което даде. Анджело изпрати хиляда евро по банковата и́ сметка, които трябваше да представи на италианската граница. Изискване за всички граждани, които не са членове на договорът от Шенген. Билета за автобуса беше за четиринадесети август. На другия ден трябваше да пристигне във Верона, родния град на италианеца. Ден, който е голям празник за цяла Италия и се нарича Фераугосто. В България, на същия този петнадесети август, се чества Успение на Пресвета Богородица.

Преди да замине Цвети отиде до интернет залата. Същата, която беше на път да промени живота и́. Същата, в която влезе онази късна есен. Нейният приятел чакаше на вратата.

– Влизай, Фиоре! Това е твоя дом! Цяла година ти го огряваше със сините си очи!

– Утре заминавам за Италия.

– Радвам се за теб!
– Ами, ако е лъжа? Ако не ме чака никой? Ако друг се е представял за Анджело? Ако ме насилят и направят проститутка...?

– Ами, ако е истина? Ако е свестен младеж? Ако истински те обича? Какво каза, че работи?

– Във фабрика за макарони.

– Нищо, Цвети! Може да е добър човек! Не се отказвай! Само ти можеш да го направиш! Да стигнеш не само виртуално, но и физически до другия край на кабела!

Цвети се разплака и прегърна този човек, който с течение на времето се беше превърнал в най - близкото и́ същество.

– Сбогом, Приятелю! - промълви Цвети - Благодаря ти за всичко!

– Няма "сбогом"! - извика младежът след Фиоре, която се канеше да си тръгне - Стига си щракала, като шевна машина с твоите токчета по плочките! Помниш моя никнеим в Скайп, нали? Казвам се Оптимист 1, Оптимист 1! Не го забравяй, пиши ми...

Гласът му беше заглушен от шествие, което минаваше по Главната улица. Свиреше духова музика, премятаха се клоуни... Сякаш всички бяха дошли за изпращането на Фиоре.

Автобусът, с който пътуваше Цвети спря на Автогара Верона. Цвети измъкна от багажното отделение на возилото малкото старо куфарче на колелца, подарък от нейната любима баба. Застана отстрани на автогарата и зачака. Посрещачите и пътниците се смееха, прегръщаха се и шумно се отдалечаваха от мястото. Тя остана сама. Сама, както винаги беше досега в своя живот. Седна на куфара и се загледа напред, в нищото.

Тогава го видя, на отсрещната страна. Анджело! Беше облечен в елегантен тъмносин костюм. Държеше в ръка голям букет от червени рози. Двамата тръгнаха бавно един към друг, след това се забързаха, затичаха се. Завъртяха се в прегръдка...

Цвети не дишаше, не чуваше! Искаше и́ се този миг да не свършва, времето да спре. В града на Ромео и Жулиета...
Анджело нежно я приземи и каза:

– Да отиваме вкъщи, Фиоре! Мама ни чака!

– Близо ли е спирката на автобуса?
– Да, но татко ми предложи една от "празничните" си коли. Ето там! - Анджело посочи с ръка едно ферари последен модел, чакащо на паркинга - Очаква ни!

– Но, как? Ти каза, че работиш във фабрика?

– Вярно е, Фиоре, но фабриката е на татко, а аз съм единствено дете. Напред!

Анджело отвори вратата на своята дама. Седна зад волана, но тъкмо преди да потегли един бял гълъб кацна на предния капак на колата.

– Знаеш ли, скъпа Фиоре, благославям човека създал интернет!

– А аз, Анджело, онзи който е измислил кабелите и един непоправим Оптимист!

Белият гълъб политна, сякаш дочул онова, което си казаха влюбените. Разпери криле и се устреми към синьото небе, за да разказва нашир и надлъж, че от другия край на кабела може да има и любов. Безрезервна, всеотдайна и истинска.