ГЛЪТКА ЖИВОТ ИЛИ… - Дарина Цветкова

Не е красива. Няма нищо забележително в нея. Обикновена. С права, късо подстригана, кестенява коса, кафяви, неспокойни, зорки като на животинче очи. Малко ниска на ръст, но набита, яка и издръжлива. Забременя. Не го е искала, но стана. Реши да го задържи. Какво, че ще е незаконно родено. И тя е родена така. Важното е, че го иска и още отсега го обича. Не знае от кой е, но какво значение има… И напусна социалния дом, където в момента живее и учи. Тръгна си, докато още е в малките месеци. Не иска да я оглеждат, да я одумват, да ѝ се присмиват, да я съжаляват. Няма нужда и от съчувствия. Предварително бе решила къде ще отиде. Мястото намери чрез интернет. Малко, запустяло, обезлюдено, планинско село. Реши и тръгна. А като пристигне там ще избере, къде да живее. Все ще намери някоя съборетина, където да се свие на сушина, докато роди, пък после... Има време да мисли за после. Както дойде. При нея винаги така е било. От един социален дом в друг – безлюбие, мизерия, духовна нищета. Свикнала е. Не се страхува от промяната, от самотата. Даже предпочита да е сама. Има някакви дребни спестявания от миенето на чините в едно крайпътно заведенийце, които носи постоянно със себе си, по обясними причини. Няма приятели. Не може да се довери на никой. Всички крадът. И тя е крадяла. Такъв е животът в социалните домове. Добре, че се опази от дрогата. Не, че много го осъзнава, но няма пари за подобен „лукс”. А когато от предозиране почина едно от момичетата, мераците ѝ да опита секнаха. Животът ѝ е труден и сложен, но не ѝ се иска да умре млада. И реши, че ще се бори с нокти и зъби с живота. Някак си ще трябва да го надвие, да оцелее. Ще работи. Не я е страх и от работа. Навърши 16 години в началото на месец април и си извади лична карта. Не, че много ѝ трябва, но от Дома настояха, за да могат законно да я изпишат оттам. Е, не се наложи да я изписват. Сама си тръгна. Ще пътува с автобус. Предварително и това бе проучила. Събра си багажа в една стара раница, кой знае откъде ѝ попаднала. То пък какво толкова имаше да събира. Сложи в нея и малко храна, и тръгна. Пристигна на автогарата навреме. Купи си билет от шофьора и се настани най-отзад. Не обича да сяда напред. Не иска никой да я оглежда и заговаря. Автобусът, два пъти на ден – сутрин и вечер, пътува само до съседното село. Натам – пеша. Не се страхува и от това. Животът какво ли не ѝ бе поднесъл. Ще се оправи и сега… Ето го и селото. Буренясало, порутено, глухо. Тръгна по единствената му улица… Като че ли чу кучешки лай. Не очакваше такава среща. Мислеше, че селото е безлюдно, така пишеше в нета. Извади от раницата си коматче хляб и продължи натам. Знае как да се оправя с кучета. Въртяха се пред Дома няколко бездомни като тях. Обичаха я, защото им подхвърляше това – онова. И тя ги обичаше. Зад завоя го видя, тича към нея – едра, озъбена каракачанка, лаеща настървено. Тя спря и клекна. И кучето спря. Тя му подхвърли залче хляб, то на бегом го лапна и пак я залая. Тя стана, пак му подхвърли залче и пак…, полека, лека скъси дистанцията помежду им. Кучето я доближи, подуши я и тръгна редом с нея. След стотина метра чу блеене на овце. На вратничката, възпрял стадото зад себе си, стоеше човек. Снажен набитак*, с каскет на главата, преметнал торба през рамо и държащ тояга. Определи го – нито много млад, нито много стар. Срещата им беше неизбежна, а бе мислела, че ще се скрие. Човекът продължи да стои неподвижно и изпитателно да я оглежда. Тя го доближи и подаде ръка за поздрав. И той подаде своята, но не ѝ отвърна на поздрава. Тя замълча. Не знаеше как да го заговори, какво да каже в настаналата неловка ситуация. След миг той сякаш се съвзе от вцепенението и промъца нещо нечленоразделно, сочейки устата си. Тя разбра – ням е. По-добре. Няма да я разпитва, да ѝ задава неудобни въпроси. Той написа с десния си показалец върху лявата си длан – Стойчо. Тя му каза: „Аз съм Милена.” Милена посочи кучето. Той пак ѝ написа – Бачо. Милена клекна, почеса Бачо зад ушите и той радостно завъртя с опашка. Стойчо продължаваше да стои на вратницата, едва удържайки с разкрачката си и тоягата стоката, която даваше зор да върви да пасе. Милена се изправи, погледна го открито и му рече: „Има ли в това село място, където да поостана някой ден? Стойчо пак ѝ написа една дума – има. После набута с тоягата овцете в двора, затвори вратничката, даде знак на Милена да го последва и тръгна. Милена вървеше на две крачки след него. Спряха пред портичката на съседния двор. Стойчо пак с пръст написа на дланта си – на брат ми. Махна неопределено с ръка и пак написа – Америка. Милена разбра, че ставаше въпрос къде е сега брат му. Стойчо пак написа – цифрата 10 и думата: години. Милена се досети, че ставаше въпрос от колко години е там. Стойчо я въведе в двора, бръкна под черджето пред външната врата на къщата, извади ключ, отключи и ѝ посочи с ръка да влиза. Пак заръкомаха неопределено и на бегом се изнесе към дома си. Отвори вратничката и поведе овцете и едно магаре на паша… Милена обиколи вътрешността на къщата, поразгледа наредбата. Най-обикновена селска обстановка си каза и по-добре. После остави раницата си на един стол в кухнята и разтвори прозорците на трите стаи, за да се проветри. Помещенията бяха горе – долу в добро състояние… Запретна ръкави. Намери чешмата в двора, отвори капака на шахтата, отви водопроводното кранче и пусна водата. До вечерта малката къща засия от чистота. Накрая в тоалетната на двора се обля със слънчева вода. Предварително бе напълнила един котел и го бе поставила от южната страна до къщата, за да се стопли. Тъкмо изпираше дрехите си, когато чу звънците на стадото. Стойчо прибираше стоката. Милена седна на тревата в двора, чудейки се да отиде ли при него или не, когато го видя да отваря портичката. Посрещна го и заедно влязоха в коридорчето на къщата. Той ѝ се усмихна смутено и припряно заоправя пешовете на якето си. И Милена му отправи нещо като усмивка, после влязоха в кухнята. Стойчо незнаейки какво да прави, промъца пак нещо неразбрано и тръгна да види как се е настанила. И зърнал навред чистота, се удари с ръка по главата и на пръсти излезе в коридорчето, та си събу галошите. Милена изчака да премине неловкия момент, после му рече: „Няма нищо, пак ще измия.” Стойчо пак ѝ се усмихна, този път сконфузено. Постояха така – никак. После той отново навря галошите на краката си, хвана я леко за ръката и я поведе към дома си. Отключи и влязоха вътре. Докато Милена оглеждаше обстановката, Стойчо изтича навън, отиде в мазето, извади от един гюм две големи пресни буци сирене, върна се пак на бегом и ги подаде на Милена. На нея ѝ стана крайно неудобно, заотстъпва заднешком към вратата, говорейки му, че няма нужда, че си има ядене, но той пак заиздава някакви нечленоразделни звуци, бутайки сиренето в ръцете ѝ. Милена му благодари и си тръгна. Прибра се в така наречения ѝ вече дом. Събра от простора одеялата и постелките, които бе изпрала още сутринта, прибра и дрехите си, застла навсякъде, хапна от сухоежбината, която си бе донесла, заключи външната врата и капнала, но доволна, най-после легна да почива. Заспа моментално и спа дълбоко, без сънища, чак до първите зари на слънцето. На сутринта като приведе в ред тоалета си и закуси, се захвана рано, рано с бурените в градината. Личеше си, че отдавна нищо не е пипано. Стъблата на някои бурени бяха дебели като тояги, но Милена е здрава и нищо няма да ѝ се опре. Намери в мазето мотика, права лопата и секира. Закисна ги на чешмата, после ги затегна с начукване върху плочника около къщата и отпочна градинската дейност. Не знае колко време ще остане тук, не знае как ще се развият взаимоотношенията със Стойчо, дали няма да ѝ посегне или нещо такова и да се наложи бързо, бързо да се изнася. Все пак реши да изчисти наоколо, поне от влечугите да се опази. Още е в ранните месеци на бременността и не ѝ пречи здравата да работи. За три дни очисти буренака, окастри израстъците около дърветата, изнесе боклука на улицата и го запали. Градината светна. Вечерта като се прибра Стойчо със стадото от паша, ги издои, сипа в една тенджера от млякото, взе пак от прясното сирене и отиде да ги занесе на Милена. И само що влязъл през портичката се удари пак по главата, пулейки очи, ухилен до уши. Милена събираше последните отпадъци с едно гребло, което също намери в мазето. Като го видя, прихна и тя да се смее, тя пък – от жестикулациите му. Той внесе млякото и сиренето вътре. После излезе при нея, пак леко я хвана за ръка и я поведе към дома си. Влязоха в плевнята. Стойчо откачи една торба от пирона до вратата, бръкна в нея и заизважда разни семена от ранни зеленчуци, останали му, когато бе садил своята градинка и ѝ ги подаде. Тя пак запротестира, че не трябва така да прави, че ще си купи, каквото има нужда… Той пак се размъца, размахал ръце в жест че не му трябват. После напълни един голям шиник с картофи и него ѝ подаде. Сега пък тя сконфузено, някак притеснено се усмихна, благодари му и докато не е започнал да ѝ дава още нещо, излезе навън, пожела му „лека нощ” и се отправи към дома си. На другия ден взе правата лопата и започна да обработва градината. Междувременно ѝ се наложи да слезе долу в съседното село, където имаше малко хранително магазинче, за да си купи хляб и други продукти, а и някои дребни неща, от които има нужда. Щом напазарува, веднага потегли обратно нагоре, за да избегне разните въпроси от старите, самотни хора, които на идване любопитно я оглеждаха, застанали до дуварите или седнали на пейките пред портите, шушукайки помежду си… Градината обработи пак за около три дни. Междувременно не изостави и къщната работа. Започна и да си готви… И се заредиха подобни като тези дни. Милена се поуспокои. Има засега дом. Стойчо се държи дружелюбно. Единствено я тревожи това, че постоянно ѝ носи ту мляко, ту сирене, даже един ден ѝ наскуба лук и марули от градинката си, а тя не можа да му откаже, защото буквално ѝ ги напъха в ръцете… Мина се около един месец. Дните станаха по-големи. Милена не се спираше – ту вкъщи, ту в градината. Непрекъснато работи нещо. Имаше още от спестяванията си и слизаше веднъж в седмицата в съседното селото, за да пазарува. Бременноста ѝ пролича. Селяните там взеха по-натрапчиво да я оглеждат, даже да я заговарят, но Милена им отвръща с по някоя дума и продължава по пътя си, без да се спира. Заоглежда я и Стойчо, но нищо не я попита. Когато види, че е отправил поглед към корема ѝ, тя свежда глава и се прибира вътре. Така – ден, след ден, нито той попита нещо, нито тя му обясни – върви си времето. Настана лятото, а с него пристигна и горещината. Климатът в планината е по-свеж, но въпреки свежестта се чувства и жегата. Стойчо още с раззарянето повежда стоката високо в планината, където в ливадите и поляните все още има зелена трева. Милена пък полива насажденията в градината, влиза да полее и Стойчовата градинка със зеленчуци. Той пролетта ѝ бе дал разсад от домати и пипер, а за тях трябва повече грижи да се полагат. Грижи се и за неговите домати и пипер… Мина се и лятото. Гората започна да се прошарва. Дълго време нямаше дъжд. Тревата започна да русее. Узряха и зеленчуците в двете градини. Милена бе изнесла от мазите на двете къщи буркани и започна да консервира зимнина. В началото на октомври извади и нейните, и Стойчовите картофи. Той изкарваше вече по-късно стоката на паша, за да се дигне малко росата от тревата. Продължават почти нищо да не си говорят и пишат, но не им трябва. Разбират се само с погледи. Тя все повече наедрява, а той престана да я оглежда. Помагат си кой с каквото може. Така се нижат дните… Милена усети, че ѝ наближава времето за раждане. Според нея трябва да е към края на октомври. Извади от раклата някакви чаршафи. Намери ножица и ги наряза за пелени. Поплете ги на една кука по края. После уши няколко камизолки, ританки и шапчици. Прииска ѝ се и да оплете нещо за бъдещата си рожба – шапчица, елеченце, фланелка, терлички. На шиене и плетене ги бяха учили в Дома. Намери някакви що годе запазени, меки, вълнени, мъжки дрехи. Тук – там бяха проядени от молци, но тя старателно избягваше унищожените места и уши от тях две шапчици и две фланелки. Дрехите, които можа да разплете, разплете и оплете две елеченца и два чифта терлички. През това време Стойчо бе навлякъл с магарето и каруцата сума си дърва и в двата двора. Стяга се за зимата, мисли и за Милена, и за това, което носи под гърдите си. Беше му умиляла и искаше да е добре. Не знае и не може да определи какво друго чувства към нея, освен милост. Никога не се е влюбвал, пък то в този див, пуст балкан няма и в кого да се влюбиш. Никъде не е ходил, освен в съседното село и в близкия град. За храна не се притеснява. Има си всичко. Има какво да си сготви, ако му се прииска готвено. Даже си и меси. Хвана се, че взе да очаква раждането на Милена с нетърпение… В една ранна утрин, по средата на октомври, Милена почувства, че това ще е денят. Стойчо, преди да изкара добитъка на паша, идва при нея, да види какво прави. Вечер като се прибере – също. Не минава ден да не разменят по някой поглед… В деня на раждането пак бе дошъл, за да види как е, има ли нужда от нещо, я дърва, я друго. Милена тъкмо беше запалила печката и бе сложила една тенджера с вода да се топли, когато болките ѝ започнаха. Сви се на кревата и тихичко простена. Така я завари тогава Стойчо. И като видя какво става, се повърна при овцете и магарето в кошарата. Наслага им в яслите от сеното, което бе събрал за зимата и отиде пак при Милена. Тя понечи да му каже да си ходи, че мястото му сега не е тук. Той взе да жестикулира в смисъл, че няма да я остави сама. Започна да я боли на все по-малки интервали време и по всичко пролича, че детето няма много, много да се бави. Така и стана. Тъкмо Стойчо бе напъхал една мушама под нея и я бе застлал с чист чаршаф, когато Милена се повдигна на лакти, силно извика и се занапъва. Мехурът ѝ се спука и околоплодните води потекоха под нея. Не я бе срам от Стойчо. Нощницата ѝ е дълга и я покрива. Пък какво от това ако я види. След някой ден ще се разделят и си няма ни една. Не след дълго детето се роди и малко след това проплака. Не е голямо, но е добре оформено момченце и си има всичко, както се казва. Милена като орлица, разперила крила над рожбата си, се надигна и внимателно го взе от под себе си. Посочи на Стойчо ножицата на масата и той ѝ я подаде. Тя предварително я бе обгорила на въглените в печката и бе обвила върховете ѝ в малко памук, напоен със спирт. Хвана внимателно пъпчето на новороденото и го преряза на около четири пръста от телцето му. То писна, но тя не се стресна, завърза го здраво на възелче. После го почисти със спирт и леко заобтрива телцето му с мека кърпа, която предвидливо бе поставила на стола до кревата. С отпаднал глас каза на Стойчо да сипе от топлата водата на пачката в легена, който пак предварително бе дезинфекцирала. Ако е гореща да я разхлади до телесна температура. После му каза, че трябва малко да поизмие детето, като му пази пъпчето да не се намокри. Стойчо за момент се стресна, но нямаше накъде. Нямаше кой друг да свърши тази работа, затова бързо се съвзе. Тя му помогна внимателно да хване детето и да го положи по коремче върху лявата си длан. Поизми му криво, ляво главичката, гръбчето, дупето и крачетата, после го сложи на хавлията метната върху ръцете на Милена, която хавлия също предвидливо бе поставила близо до себе си. Внимателно взе да бърше сина си, като през това време каза на Стойчо да отвори най-горното чекмедже на скрина. На преден план ще види комплект пелени и да ѝ ги донесе. Той ги намери и тя уви рожбицата си в тях. Стойчо продължаваше да стои и не знаеше какво още да прави. Малкият сладко се прозина, клюмна главичка и заспа. И на Милена ѝ се доспиваше, но знаеше, също от нета, че преди да изхвърли плацентата от себе си, не трябва да заспива. Стойчо посегна да вземе чаршафа под нея, за да го изпере, но тя му каза, че е още рано. Изведнъж отново я сви болка долу низко, като че ли отново щеше да ражда. Нещо топло пак заизлиза от нея. Плацентата. Сега вече можеше да се отпусне и да подремне. Каза на Стойчо, че може да смени чаршафа. Ложето* ѝ го помоли да го закопае под ябълката в градината. Той постави под нея друг чаршаф и излезе, за да свърши каквото го бе помолила. Когато се върна, тя, гушнала рожбицата си, кротко спеше. Стойчо сложи дърва в печката и излезе да си свърши пък някаква своя работа… Занизаха се отново дни. Милена бързо се възстановяваше, малкият растеше, защото майка му има достатъчно кърма, за да го храни. Спеше спокойно, общо взето бе кротко дете. Стойчо идва и сутрин, и обед, и вечер, когато времето не позволява да изкара стоката на паша, за да я види и нещо да ѝ помогне. Към края на месеца падна сняг и той съвсем си остана вкъщи. Комай повечето стои при Милена. Не може да се нарадва на малкия Добромир. Така го нарече майка му, защото още на другия ден след раждането, това бе първото име, което ѝ дойде в мислите. Стойчо го гушка нежно, нещо се мъчи да му каже, пък не може и току само му се усмихва и го люлее на ръце. Милена го гледа крадешком и ѝ е драго, щастлива по своему. Не е очаквала, че така благоприятно за нея и детето ѝ се развиват нещата. А оттук – натам, след зимата, накъде?... Не иска да го мисли още отсега. Нека иззимеят. Междувременно, за един ден, Милена остави сина си на Стойчо и слиза в града, за да узакони раждането на детето си. Срещна големи трудности и неразбиране. То не бе родилно отделение, то не бе социален дом, то не бе полиция, то не бе съд… Но все пак успя… И така – зимата мина, дойде пак пролетта, стопли се земята и Стойчо отново подкара стоката на паша. Вечер бърза да я прибере, за да отиде при Милена и малкия Добромир… В едно ранно пролетно утро, на годишнината от пребиваването ѝ тук, Милена реши, че е време да се раздели с това вече свидно за нея място. Не трябва повече да се натрапва. Трябва да помисли за бъдещето на себе си и на сина си. Трябва да си намери квартира в града, някаква каквато и да е работа, а и да настани малкия в детски ясли. Стегна си багажа и тъкмо излизаше, за да се сбогува със Стойчо, когато той влезе през портичката. Като я видя да стои на отворената врата, облечена за път, с детето на ръце, веднага разбра. Замръзна на място. Около минута двамата се гледаха изпитателно един друг, без единият да знае какво да каже, а другият какво да направи. Но Милена първа се окопити: „Трябва да тръгвам, много се застоях тук” – каза му тихо тя. Стойчо направи няколко ситни стъпки, после неудържимо се втурна към нея, тресейки се в ням, сърцераздирателен плач, но нищо не можеше да ѝ каже. Не може да ѝ каже колко много обича и нея, и детето ѝ. Не може да ѝ каже колко много значат за него и колко много иска да останат и да бъдат завинаги заедно. Това бе непоносима болка, която го измъчва, от доста време назад, толкова много бе ги заобичал. Продължи да стои ням пред нея и да се тресе в ридания. Но не щеш ли, малкият Драгомирчо за пръв път протегна ръчички към него и Стойчо го взе в прегръдките си. Притисна нежно малкото крехко телце, изпадайки ту в безмълвен, безутешен плач, ту в неописуема, безмълвна радост. Детето го гледаше неразбиращо, за пръв път му и изгука нещо. Като чу гласчето му, Стойчо се ухили до уши и го зацелува леко по бузките. После постави ръка върху рамото на Милена, гледайки я умоляващо. Милена всичко разбра. Впрочем тя отдавна се бе досетила за Стойчовите чувства, но със своите не бе наясно. Влязоха вътре. Милена съблече връхната си дреха… Остана… Синът ѝ май си бе намерил баща, а тя дали си бе намерила другар в живота, времето ще покаже.

--------------------------
*Снажен набитак – снажен набит човек.
*Ложе – плацента.