Момичето от площада - Йозлем Мехмед

Истината е, че не обичам да си спомням за тези дни. От една страна, чувствам се добре, казвам си, че е трябвало така да се случат нещата, от друга страна, нещо не е наред. Има дни, в които все още мисля за “нас”, докато често се опитвам да прогоня тази мисъл. Отлита (от мислите ми), но после пак се повтаря същото. За да си тръгне от мен, аз трябва да  я пусна и съм наясно с това. Обаче не е толкова просто. Сега и да обяснявам какво е чувството, ще ме разберат шепа хора и то вероятно онези, които знаят за какво говоря. Все пак ще разкажа, защото това е един от моментите, в които “я гоня”, ала тя е “нахална” и пак се завръща.  Забравих да спомена, че днешната дата е 19 декември, може би, затова реших да разкажа историята на тази невъзможна любов. Отбелязвам датата, защото е символична за мен, запомнил съм я веднъж. А, кога ще я забравя един Бог знае...

    Бях двадесет и четири годишен тогава. Млад и снажен момък. Имах толкова обожателки покрай мен, та се чудех къде да се крия от тях. Университета бях завършил тъкмо и си търсех работа по специалността, а през това време помагах на баща си в магазина. Бяха типичните години на един току-що завършил младеж, който нямаше ни жена, ни деца на главата. Излизах, когато си пожелаех след работа, често оставах в приятели, срещах се с разни момичета, живеех на пълни обороти. Имахме магазин за строителни материали, баща ми беше майстор и от време на време ходехме да помагаме за ремонта на някоя къща или апартамент. Аз също разбирах от такъв вид работа, бях се научил покрай дядо ми и баща ми. Обичах да ходя в магазина, защото беше близо до пристанището и имаше страхотна гледка, дори понякога отивах отрано, за да пия кафе на някоя от пейките, докато дойде време да отворя магазина. Така минаваше времето и не след дълго започнах да чувам от баща си “уж” случайни подмятания  за сина на някой негов приятел, че се е оженил или пък му се е родило дете, колко бързо минава времето и как сме пораснали неусетно. Винаги намираше какво да каже, за да ми покаже, че вече ми е време и на мен за някоя по-сериозна стъпка. Аз вече отдавна му бях разтълкувал посланията - искаше да стане дядо, но и знаеше, че за тази работа трябва да имам жена. Още по-зле, не исках изобщо да чувам за сериозна връзка, какво остава за сватба.. Бях наивен и не вярвах в такива неща. Според мен човек се женеше не от любов, а защото така се очаква от него, за да продължи рода. Не си представях да живея с жена и тя постоянно да ми държи сметка къде съм ходил, защо съм закъснял, обичал ли съм я..

      Мозъкът ми раждаше всевъзможни теории за брака и човешките отношения. Виждах как протича живота на няколко мои приятели, които тогава бяха семейни. Единият имаше дете, а жена му искаше да се разделят, защото го обвиняваше в изневяра, което не беше лъжа. Как беше разбрала не се знаеше, той винаги казваше, че тя “усеща” и тогава наистина усети, и го остави просто така, без да иска нищо от него. Не я познавах много добре, но с днешния си разум и аз бих постъпил по същия начин. На практика дотогава познавах флирта и майсторски рецитирах слова, прочетени от някоя книжка романтична за времето си. Девойките шаштисваха и оставаха с отворени уста пред магията на думите. Тяхното внимание, сякаш с перце ме погалваше по егото, но не за дълго. Не бях сериозен с нито една от тях. Имаше нещо, в което вярвах и то гласеше следното: “Ако не ти се остава, тръгвай си, различно е оставането, дори когато те няма се усеща, намери го. Остани при някого, без да се питаш дали ще останеш и осъзнай, че си останал и си спрял да питаш.” Нещо подобно беше, бях го прочел някъде и ми хареса. Не ми се вярваше да e истина, но звучеше хубаво, а и смятах, че животът е толкова непредсказуем. Вътрешно се надявах да ме сполети това чувство от чисто любопитство. Хората са казали: ”Внимавай какво си пожелаваш.”

    Срещнах я за първи път на един площад малко след посрещането на новата година,  беше далечната 2004. Бях сам и бързах, момчетата ме чакаха. В един момент усетих как нещо ме удря силно в главата. Не ме заболя, но не беше трудно да предположа какво е.

Валеше сняг си спомням почти целия ден и беше натрупалo. Тилът ми беше вир вода от снежната топка, снегът се стичаше по врата ми надолу. Бях побеснял. Обърнах се и я видях как се доближава, бяхме на няколко крачки разстояние. Още помня аромата на парфюма, който усетих. Ухаеше на свежо, не беше тежък аромат,  не можех да определя какъв е точно. Усещам го понякога между етажите като слизам по стълбите в блока. Някой използва същия парфюм като нейния и това допълнително дразни сетивата ми.

     Тя ме изпревари и се извини, обясни как, без да иска се е случило, не ме била видяла да минавам. Говореше тихо и ясно, носеше шапка, но от краищата на косата ѝ разбрах, че е чернокоса. Очите ѝ контрастираха с косата, бяха светлозелени. Нищо не казах, изслушах я първо. Толкова сърдечно ми се извини, аз само се усмихнах, отговорих простичко, че няма проблем. Зад нея стоеше едно момиче, а от нейно ляво едно дете, което правеше снежни топки. Стана ми ясно като бял ден, че малкото момиченце е извършителят на това невинно “престъпление”, което промени живота ми. Така известното изказване за любовта от пръв поглед имаше нещо общо с мен, но не точно. Впечатли ме от самото начало, но не толкова външният ѝ вид, колкото обноските. Говореше сдържано, но гласът ѝ трепереше. Сигурно е помислила, че съм се ядосал. Малко хора биха дошли да се извинят за нещо подобно, но тя дойде и това беше началото на моя апокалипсис. Не ми каза нещо съществено, но какво се очакваше в такава ситуация. Детето се провикна, за да се върне при тях. Усмихна се и ми обърна гръб.

   В следващите няколко месеца понякога се сещах за тази случка без конкретна причина. Искаше ми се да я видя отново. В това момиче, чието име до онзи момент не бях научил, имаше нещо нестандартно. Не съм мислил за никоя така, дори и за бившата си съпруга. Намирах я за възпитана, затова се подсещах от време на време, така се оправдавах сам пред себе си. През това време продължавах да върша ежедневните задачи и вечерите да излизам. Един ден след работа се отбих до къщата на родителите си, бях им казал, че ще дойда на вечеря. По онова време се бях изнесъл на квартира, исках да бъда самостоятелен. Бях привикнал да бъда сам още от студентските години, когато бях в пансион. Бях поканен на рождения ден на мой близък приятел от компанията по-късно и си направих сметката там да се изкъпя. Нямах ключове и почуках на вратата. След няколко секунди майка ми запъхтяна отвори вратата. Още с влизането си започна да ми се радва, сякаш съм още дете, но тя си беше грижовна винаги и сега е такава. Не знаех след няколко секунди какво щях да видя и радостен на висок тон, за да ме чуят отвътре, попитах: “Къде е малкото човече?” Говорех за сестра си, която беше на  едва на 12 години тогава. Надя (сестра ми) се затича към мен, щом ме видя да влизам в хола. Не ме питайте как успях да прикрия емоцията си, след като видях на дивана, седнало момичето от площада. В същото време опитвах адекватно да отговоря на въпроса на сестра си, дали съм ѝ донесъл подарък. Извадих от джоба си малкото пакетче бял шоколад, който всеки път купувах специално за нея. Много го харесваше. При самата ми поява и тя се изненада, сигурен съм. Гледаше ме с широко отворени очи, не го очакваше. Все си мисля, че и тя се зарадва да ме види. Ако беше просто учудена, нямаше да ме гледа по този начин. Запознахме се формално, отново тя ме изпревари и подаде ръката си първа: “Аз съм Лилия. Приятно ми е!” Отговорих ѝ: “Теодор. На мен също!” За целия ми престой през онази вечер с нея, бяха единствените ми думи. Това момиче се оказа учителка на сестра ми. Идвала два пъти през седмицата, за да ѝ дава уроци по математика. Този ден е дошла в по-късен час, поради личен ангажимент.

      Познайте какво се случи? Не отидох на рождения ден. Когато си тръгна, разпитах тактично майка си и сестра си за нея. В кои дни идва, какво преподава, коя е общо взето. През следващия един месец ходих в същите дни, когато тя трябваше да отиде. Вторник и петък бяха дните за посещение. Имаше един голям проблем през първите две седмици - урокът започваше от 15:00 часа, а аз тогава трябваше да работя. Първата седмица толкова исках да я засека отново, че излъгах баща си. Казах му, че не се чувствам добре и ме боли главата, гади ми се, измислих дузина симптоми само и само да се прибера. Понеже го познавах и знаех какво ще каже, не очаквах да откаже, така и стана. Изпрати ме направо при майка ми. Подскачайки от радост, отидох. Видях я точно две минути преди да си тръгне, отново формално и на “вие” протече разговорът от няколко изречения. Петък се повтори същото, през следващата не успях да отида във вторник, но петък бях там. По-следващите две седмици отново я виждах, но незнайно защо беше променила часа, вече урокът се състоеше от 17:30. Пред нея умишлено бях споменал, че работя до късно, когато сестра ми ме питаше защо не идвам по-рано. Казах, че работното ми време продължава до 18 часа, защото възрастните имат задължения и наговорих някакви неща, за да може Лилия да чуе. Усещах по странен начин, че се впечатлява от присъствието ми. Ако я погледнех право в очите, не ги задържаше повече от няколко секунди, сестра ми веднъж ми каза, че тя ѝ е дала пример с мен, свързан с това как хората изкарват хляба си и работят до определени часове. Какво общо има това с математиката, явно съм ѝ направил впечатление, за да ме споменава или аз си въобразявах.. Аз също се вълнувах много, но го прикривах, докато на нея ѝ личеше. Това продължи повече от четири месеца. Никой нищо не казваше, а аз бях хлътнал здраво. Исках все да я виждам, да говорим,  имах нужда от присъствието на тази жена в живота си.

   Когато дойде лятната ваканция, тя спря да идва. После дойде есента и децата започнаха отново на училище, но нея отново я нямаше. Покрай сестра си разбрах, че се е изместила и тя не знаеше къде. Това се опитвах да го проумея много дълго време, замина си, без да ми каже нито дума. Обвинявах се, че не говорих с нея. Имаше една необяснима връзка помежду ни, но нещата останаха така. На 19 декември я видях отново, но отдалеч и това беше последният път, когато я зърнах. Минаха 17 години оттогава, ожених се, имам дете, но не успях да я забравя. Със съпругата се разделихме преди две години по взаимно съгласие, но не го преживях тежко. Обаче Лилия никога не ме напусна. Някои хора просто се усещат. От нея ми остана ароматът между етажите и въпросите, които не успях да ѝ задам.

   Понякога човекът, когото “чувстваш” не е предназначен да бъде част от живота ти. Никога не успях да си обясня какви бяхме, но наистина я усещах, сякаш беше част от мен, може би, това е онова, което хората наричат “сродна душа” или нещо повече. Никога няма да разбера...