Недовършено

–Какво правиш тук? – Стамен не се отмести. Минах покрай него, отърквайки се в тялото му. Оставих мокри петна по тениската му. И без това не му трябваше. Нито боксерките. И тази рошава коса много му отиваше. Беше пораснала и се къдреше покрай ушите му. Изглеждаше толкова мека. Прииска ми се да заровя пръсти в нея. Свих ги в юмрук. Погледът му улови движението. Напрегна се. Толкова дълго си представях този момент, какво щях да му кажа, как щеше да реагира, къде щеше да ме целуне, докосне. Някак си мислех, че щеше да се зарадва на срещата ни и да продължим оттам където спряхме. Последното, което исках бе да ме разбере погрешно и да се отбранява.

–Аз…имам недовършена работа с теб – тръгнах към него поклащайки бедра. Знаех, че изглеждах абсурдно по потник и анцуг и благодарях на Бога, че мокър потникът прозираше и полепваше по тялото ми. Ако си придадях фалшива увереност и не му позволявах да говори, всичко щеше да се развие бързо и неусетно.

–Каква? Стана ми ясно, че не ме искаш, щом спря да ми пишеш – облегна се на гърба на дивана. Ето, започваха неудобните въпроси. Извърнах глава, защото не можех да отговоря без да се изчервя. Прегърнах раменете си. Стана ми студено.

–Бях несигурна – подсмъркнах. Забърсах нос с пръст. Болните не са секси – Не можех да се позная покрай теб – изпънах потника си. Погледът му се заигра с гърдите ми изливащи се под оскъдния сутиен. Не бе предназначен за Стамен, но радвах, че бельото ми беше съчетано ефектно.

Стамен облиза устни. Зърната ми се втвърдиха. Криеше ръцете си зад гърба. Вероятно и той изпитваше нуждата да бъдат по мен. Ето, че пак жега плъзна към лицето ми –Мамка му, все още ми влияеш – подсмихнах се и поклатих глава – Ще тръгвам.

–И как ти влияя? – попита Стамен, когато се обърнах да си ходя. Гласът му беше дрезгав. Застинах. Ами сега? Ако ми се присмееше, щях да го зашлевя и да си запазя достойнството. И да плача в колата. Поне щях да знам, че нищо нямаше да се получи между нас и да спра да си мисля за него. Прехапах устна.

–Просто… – прибрах сплъстен кичур зад ухото си – сякаш съм разгонена – разперих ръце – Мозъкът ми пада в гащите и изтича от там – засмях се. Настъпи неловка тишина.

–Както сега? – тръгна към мен. Борех се с желанието да отстъпя. Нямаше да бягам повече.

–Да – сведох поглед и кимнах. Боксерките му бяха издути. Стиснах длани в юмруци от желание да посегна и да го погаля, толкова близо до мен. Слабините ми горяха. Бельото ми беше мокро. Беше ми неприятен допирът му. Как ми се искаше да го сваля…

–Искаш ли да проверя? – издиша срещу ухото ми. Прегръщаше ме плахо като че ли щях да се счупя. Исках да се сгуша в него и да поема от топлината му. Сякаш…тялото ми изстина след последната ни среща. Така и не изпълнихме желанията ми, които споменах по телефона, докато се уговаряхме да се видим тогава. Бяха дръзки и глупави, но все още ми се въртяха в ума. Малката ни игра стигаше твърде далеч. Изплаших се от това какво щеше да последва. Вече не ме беше страх да си го призная. Даже можех и да го изпълня…

–Искам много повече. С теб. До края – пресрещнах погледа му. Очите му се разшириха. Дишаше накъсано.

Застинах.

Дланите му обхванаха страните ми.

–И после няма да разправяш, че съм те принудил, нали? – погали с палец устната ми.

–Както виждаш, сама те потърсих – сведох очи. Точно това казвах, когато станеше дума за мъжете в живота ми. Нямаше много за разказване. Бяха двама. Стамен и онзи загубеняк за който не исках да мисля, защото се изнервях. Стиснах очи, за да прогоня спомена. Нямаше го тук. Бяхме сами. Аз и Стамен… и все още облечени.

–После ще ми разкажеш какво точно те е довело при мен – погали с палец бузата ми.

–Не искам да… – гласът ми пресъхна. Постави пръст на устните ми.

–Когато можеш да говориш за това – допря чело в моето. Кимнах. Целуна ме нежно. Придърпах го към себе си и зарових ледени пръсти под тениската му. Въздъхнах от облекчение. Той се засмя. Потърсих устните му. Той плъзна език в устата ми…