ЧЕРНЬО И АГЪНЦЕТО ПРИ ОБЛАЦИТЕ - Йордан Калайков

По стръмното бяха насядали облаците. Най- после след дългата гонитба те се отскубнаха от веселяка вятър и сега уморени се поклащаха, целите издути от влага. Окачени за напъпилите вършини на храсталака раздърпаните им сетрета се белееха в горния край на ливадата.

Младият листак това и чакаше. Току се завираше в скута на пришълците и с измито личице радостно помахваше жълто - зелени филизи. Когато се поумориха да седят облаците решиха да полегнат върху зеления гръб на ливадата. Валозите и потръпнаха от докосването на влажните им хълбоци и тя притихнала зачака. Коренчетата на тревата живнаха и жадно загълтаха влагата. Стръкчетата набъбнаха натежали от сребристия саван на капчиците. На облаците не им беше до задявки и много им се искаше да подремнат на завет под стръмното, но тогава от долу екнаха чанове. Стадото още не се виждаше, но мокрият гъсталак прошумя от шетнята из него. Не след дълго от някъде изскочи черното куче и заситни с вирната опашка по края на ливадата. ”Я гледай колко е мокро и студено “ - помисли си то като завираше нос наляво и надясно и кихаше ядосано. От клон на клон го сподиреше закачлива сврака и все му се присмиваше. Сърдито, кучето я поглеждаше изпод вежди и въртеше заканително глава. “Ще те науча аз проклетнице само да ми паднеш”- ръмжеше то и острите му зъби изтракваха заканително.

След кучето овцете наваляха по стръмното, изпосталели от дългата зима. Пътьом те подръпваха чевръсто крехката тревица и много им се искаше да похапнат до насита. Като видя, че стадото излезе на откритото, кучето клекна и овцете послушно защъкаха наоколо. То знаеше, че човекът скоро ще му се обади и за това бе нащрек. Овцете пълнеха лакомо уста със сочна трева и още не преглътнали пак се навеждаха. Премаляла ливадата се притаи. Облаците подскочиха стреснати и се заслушаха в подрънкването на чановете.

– Ехе - е - ей! - викна овчарят и гласът му се повтори и потрети в отсрещните чукари.

Кучето наостри уши и се взря в ниското, от където бе дошъл викът.

– Аха! Аха! - пак заповтаряха чукарите. Черньо, така се казваше кучето, изскимтя и зарадвано помаха с опашка, защото стопанинът му казваше, че е време да поспрат. И без да му напомнят то знаеше кога - какво трябва да направи, но винаги му ставаше хубаво, когато чуеше човекът. След малко щеше да го види - едър с кожена чанта през рамо, увит в бозавия ямурлук. Тогава много щеше да му се прииска да се завтече насреща, за да получи коричка и се отърка в краката му. Така правеше винаги, когато беше малко кутре, но сега беше друго. Сега имаше работа и за това остана клекнало с вперени очи в ниското. Там видя да се задава и агнето. То креташе едвам най-отзад. Подскачаше мъчително на три крака. Изглежда се бе ударило нейде зле и сега много го болеше, защото спираше и проблейваше плачливо. Не му беше до вкусната трева, дори не я поглеждаше.

Черньо скочи и затича към него. Свраката и тя литна нататък. ”Да си крещи колкото си иска тази глупачка, като не разбира нищо - изръмжа кучето и продължи да тича надолу.

– Аха, ха! - подвикна човекът и Черньо разбра. Залая припряно около агнето. Подръпваше го за козината, когато се застояваше повече. “ не се оклюмвай, чуваш ли ? Похапни, а довечера стопанинът ще ти наложи крачето с благ мехлем. Хайде не изоставай!”- скимтеше кучето. Агънцето сякаш не го чуваше. Дишаше тежко вперило не виждащи очи в земята и залиташе готово да коленичи.

– Ау! Ау! - лаеше Черньо като искаше да го сплаши. После реши да му покаже колко е страшно ако остане само горе на стръмното във влагата и студа. Затрепера с настръхнала козина и зави жалостиво. След това се отърколи в мократа трева и заквича с оцъклени очи и изплезен език. Агънцето не помръдваше. Тъкмо щеше вече да го дръпне за опашката, когато усети тежките стъпки на човека. Черньо се отърси от капките зарадван и заприпка нагоре, където се бяха разпилели овцете. Трябваше да ги подкара към превала, а от там до кошарата беше един хвърлей място …

Човекът коленичи и заоглежда угрижен агнето. След това го взе на ръце и потегли бавно по върлото. Нямаше защо да бърза. Кучето беше напред и овцете във върволица го следваха. Здрач прихлупи изтръпналата ливада. Облаците предпазливо надзърнаха от убежищата си между клонаците на гъсталака и пак насядаха по гърба на ливадата.

През нощта Черно свит на кравай щеше да сънува, че е хванал най- после свраката. Примряла от страх тя ще го моли да я пусне. Ще се зарича, че никога вече няма да го закача. Черньо ще я пусне накрая, но преди това ще и пооскубе перата, та друг път да знае. Овцете щяха да се скупчат със заврени глави една в друга и да налягат коя където свари. Ще преживят, но ще им се привижда сочна трева, натежала от влага. Окуцялото агънце ще проплаква в просъница, защото още ще го боли, но когато отвори очи ще го стряска бялото на превръзката и то ще ги затваря изплашено. Преди да се случи това изпод дланите на човека млякото ще църцори запенено в котлето, а той ще си мисли за удареното агне, за утрешната паша, за Черньо, който вече остаря и бързо се уморява, за клепоухата, която скоро ще се сдобие с рожба. Огънят ще догаря, човекът ще надига бавно котлето, а после и той ще подгъне крак на затопления плочник и ще засънува звезди красиви като вакли овни, с позлатени вити рога, червени пискюли на челата и медни звънци на шията. Облаци, бели като къдели, пак ще са кротнали на завет под стръмното. Агънцето е полегнало да си почине, а едно пухкаво облаче е наметнало бялата си пелерина върху гърба му. Разтревоженият Черньо пролайва целият затънал в пуха на облаците да го търси, но то се спотайва, не му се обажда, защото много му се играе на криеница…

    През цялата нощ луната наднича с грейнало лице в кошарата, сякаш бди над заспалите. От усоите, потайната самотница улолицата с протяжен стон скърби за самотата си. Прилепи като призраци сноват в мрака. Пропукват съчки в гората. Тъй, чак до утрото, когато всички пак ще се запътят към стръмнината, до ливадата със сочната трева, където белоликите облаци още няма да са се събудили. И агънцето с превързаното краче ще бъде тук, за да не тъгува само в кошарата. Черньо ще е неотлъчно до него и през целия дълъг ден те ще разказват сънищата си в компанията на свраката.